СЯНКАТА

Не можем да се избавим както от сянката, която тялото ни прави, така и от другата – тази вътре в нас.
К. Г. Юнг  въвежда понятието „сянка”. Той пише: „Когато реката е принудена да потече под земята, тя завлича със себе си кал, но и златоносен пясък”.
Сянката ни крие много енергия, която би могла да донесе на човек свобода, стига да открие истинската си същност и автентичност. Тя съдържа изтласкани чувства и усещания, пориви и копнежи, цели аспекти от личността ни – както негативни, така и положителни. Откриването на сянката разкрива непознати или отречени части от нас, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното, части, подхранвали враждебността към самите нас и към онези, върху които сме я проектирали. /Проекция – използва се тогава, когато се приписват собствените неприемливи мисли, мотиви и чувства на другите, както и желани или нежелани качества. Така се намалява нивото на безпокойство и неудовлетвореност от самия себе си/ Така че би било интересно да видим какво не харесваме в другите, да си спомним за тези, които ни дразнят, да си дадем сметка какви критики не понасяме. Ако го направим – ще се докоснем до сянката си – а това е голяма крачка към нас. Това не нито лесна, нито „приятна” задача, но е най-достойният, смел и верен път към истинското ни „аз”, следователно към хармонията и щастието ни. Освен това – не можем да владеем това, което е изтласкано, защото не го познаваме. Затова пък то ще се проявява в изкривен, деформиран вид – като висока тревожност – до степен на паника, депресивни състояния, затруднения в общуването и изграждането на истинска близост и интимност, различни сексуални дисфункции и – всички болестни картини.
Да хвърлим един друг поглед върху страха на човек от сянката му и как той всячески се старае да се  отграничи от нея.
Хората са измислили категориите „добро” и „зло” – според представите, които са имали за тях и така е възникнал „моралът”. Когато кажем „добър съм”, в съзнанието си създаваме и противоположната реалност – „злото”, която веднага отричаме. Създава се контраст и идеята – „другите са лоши” – това е проекцията на нашата сянка.
 Друг момент е когато уж оценяваме другите, а то по-скоро е осъждане и етикетиране. Да, не е възможно да не оценяваме другите, но нека това да бъде поне достойно, защото ще е признакът за социална интелигентност. Иначе оценка, клоняща към присъда, е лишена от етичност и нравственост.
Трети момент са двойните стандарти – изискваме от другите това, което ние не можем; или осъждаме в другите това, което и ние правим /тук следва да се разбира не буквалното и конкретното, а по смисъл, послание и резултат действия, нагласи, мотиви/
Има ли начин човек сам, без помощта на специалист, да си помогне да открива и преработва сянката си – да, в значителна степен, стига истински да желае. Как?
Да не съдим и да не слагаме етикети. Всеки има своята история, своите болки. Има една поговорка – „Не говори за човека, ако не си ходил поне 20 км. с неговите обувки”.
Да обичаме хората около нас – благодарение на тях сме такива, каквито сме.
Да простим – на всички, включително и на себе си.
Да приемем света такъв, какъвто е – а той просто е логичен, не е нито добър, нито лош.
Да виждаме в другите нашата сянка – това са нещата, които не харесваме, дразнят ни, ядосват ни – това всъщност е тази част от нас, която отхвърляме. Когато  я осмислим, осъзнаем и интегрираме в съзнанието си, постигаме цялостност.
Да знаем, че естествената реакция на сянката ни, проектирана върху някой друг, е страхът - защото се страхуваме от неопознатите ни аспекти. Правилната – е любовта.