понеделник, 7 април 2014 г.

 В основата на всяка зряла, здрава и жизнена човешка връзка /партньорска, между родители и деца, приятели и т.н./ е както дълбочината на обичта, така и доверието и уважението. Всъщност способността за истинска обич – в най-широкия смисъл на тази дума - върви заедно със способността за доверие и уважение. Този, който притежава висшата ценност да обича, притежава и  умението доверие и уважение.
Истинската обич не познава нуждата от притежанието на другия. Чужди са й желанията за обсебване, за контрол, за манипулация, за неискреност, за егоцентризъм.
Доверието е желание за дълбока близост и приемане, потребност да се отпуснеш, да се откриеш, да се оставиш да бъдеш „видян” и обичан такъв, какъвто си. И тук идва проблемът и заместването на доверието с очакването. Мислим, че имаме доверие на някого и искаме и той да ни има доверие, но всъщност само очакваме да отговори на определена наша представа и да не ни разочарова в нея.
Няма как да имаме доверие на някого, ако преди това не сме постигнали доверие в самите себе си. Доверието в нас предполага да сме изградили първо здрава и пълноценна връзка със себе си – ние да се приемаме и обичаме, да ценим и уважаваме дълбоките си потребности и да вярваме в собствените си ресурси да ги удовлетворим. Да сме честни със себе си и да съзнаваме собствената си отговорност за вътрешния си свят, да сме готови да се „открием”. Да сме смели да се откажем от „игрите” и маските. Да съзнаваме, че нищо не ни се полага наготово, че първо трябва да дадем, за да получим; че доверието е съответност на това, което завяваме, с това, как ще постъпим.
Уважението можем да кажем, че присъства в отношенията ни когато признаваме и ценим личността и качествата на другия, неговите интереси, лично пространство и свободна воля. Уважението се проявява и в отношението на лоялност, коректност и честност – в резултат на лично дълбоко убеждение, а не по силата на принудата на определи трябва-та. Когато липсва истинско уважение, наблюдаваме заместителите му – страхопочитание или направо страх, конформизъм, лакейничене, лицемерие.
Хората с чувство за малоценност, живеещи в недоволство и неудовлетвореност, не са в състояние да изпитват истинско уважение. Външното им поведение ще прикрива чувства и преживявания на завист, ненавист, гняв, породени от „чуждите предимства” на другия. Често ще ги срещнете с маската на „доброжелателност”, на „безкористен алтруизъм”, на този, който се „възмущава”, или път този, който знае „какво е добро и правилно” за теб.
Всъщност, за да можем да уважаваме личността на другия, е нужно първо да имаме своя.