неделя, 23 март 2014 г.



Битката, а понякога и вечната война, между ума и сърцето, е изтощителна, пораждаща вечни съмнения, объркваща – за това кое е „вярното и правилното”.
Цел на всяка битка или война е победата, надмощието, властта. Ако хората бяха толкова и категорично убедени, че умът трябва да е единственият победител или пък сърцето – нямаше да се говори за битка между двете.
Ако приемем, че умът е центърът на чистия разум /който, предполага се,  произвежда и вижда единствено ясни и обективни факти и отсъства емоцията, чувството/, а сърцето ни „подвежда” със способността си да чувстваме,  то, за да има битка между двете, ни навежда на единствения възможен извод – истината не е в придържането нито само към ума, нито само към сърцето.
Има толкова хора, които постъпват „правилно” /водени от доводи на ума/ и завършват грешно /защото са пренебрегнали сърцето/. Учат ни да избираме – предимно - гласът на ума. Но дали мислите, които той произвежда, ще ни насочат към онези перспективи и избори, които да ни правят щастливи, удовлетворени, здрави! Няма нищо по-замърсено от мисленето ни – то е плод и резултат на много интроектирани послания, забрани, ограничения. В него са отразени безсмислени и изкривени представи, убеждения и вярвания, деформирани възгледи и ценности Ако „забраним” на сърцето да бъде коректив тук, ако игнорираме сигналите, които ни дава – да обичаме, въпреки, че не е „прилично, навременно; да се отдадем на желанието, порива, копнежа – защото е „неуместно”; да покажем гнева си, защото „ще се покажем…………или защото е „невъзпитано” – т.е. ако определени мисли и убеждения пречат да сме в съответствие с чувствата и стоящите зад тях потребности, означава, че не сме в хармония със себе си.

Емоционално-психичното ни здраве е определящо и за физическото, и за социалното ни здраве. Еднакво вредно е  да живеем само с ума или само със сърцето си. Нужно е между тях да има не битки, а съгласие съответност, хармония.

вторник, 11 март 2014 г.

В ТЪРСЕНЕ НА СОБСТВЕНАТА СЪЩНОСТ

Уважаеми читателю, ти, който НАИСТИНА искаш да откриеш или преоткриеш своята истинска същност – за теб са следващите редове.
Отговорът на въпроса КОЙ СЪМ АЗ, КАКЪВ СЪМ АЗ, изисква задълбочена, честна  и смела работа със себе си. Ако човек, от първо лице, не се самоопредели, вероятността да живее или по-точно просто да съществува, е голяма. Ще крета през живота като нещастен наблюдател, носейки в себе си чужди, втълпени, пропагандирани манипулативно „правилни правила”, страхове, „критерии”, отровни „трябва-та”, тревожност, вина и т.н.
Вярно е, че човешкото страдание е навсякъде, че всеки би искал за себе си и хората, които обича, да живеят в хармония, радост и щастие. Но има ли нещо по-безсмислено от страданието, толкова ли е невъзможно да не го изпитваме или причиняваме – както на себе си, така и на другите!
Отсъствието на страдание, т.е. присъствието на благополучие, е свързано с една адекватна и добра самооценка и самочувствие. Това няма или твърде малко има общо с външни материални неща, а е свързано с това да бъдем вътрешно свободни. Да, външната ни свобода може да има някакви ограничения, но вътрешната – не. Там, ако има ограничения, точно те са тези, които именно пречат на откриването на истинската ни същност. Съществуват обаче прекалено много външни фактори и влияния, които, ако човек няма „собствен филтър”, лесно пропуска в себе си – а това по-скоро обърква, отклонява пътя на себепознание. То е свързано със самоосъзнаване и  израстване, с отхвърляне на всичко, което пречи на откриването и проявлението на истинската ни същност.
Едни от тези външни и често чужди на истинската ни същност влияния са посланията, шантажите, изнудванията, вменяването и манипулативно поддържаните страхове и вина в семейството. Да си признаем неудобната истина – в повечето семейства отношенията са неискрени; отсъства истинско приемане; признание, одобрение и обич се „печелят” само ако някой е удобен на друг някой; уважението и доверието са заменени от „сделки и договори”; контролът /който е доказателство за неспособността да се обича/ – явен и авторитарен или завоалиран с „много грижи”, се издига в „ценност”, с която се оправдава собствения садизъм и завист срещу свободата и личността на другия; налагането на табута, на двойни стандарти, на безсмислени правила и предразсъдъци убиват спонтанността,  жизнеността и творческата активност и т.н.
Други негативни влияния, които убиват уникалността на човешката същност безспорно са нормите, клишетата, еднаквите стандарти, обобщенията, готовите „рецепти” – те правят от индивидите същества без физиономия, без нюанси и пластове. Твърдения от рода на – жените са емоционални, мъжете – рационални; жените са слаби и мъжете трябва да се грижат за тях;  мъжете трябва да са силни, да отговарят за финансовата стабилност; децата не трябва да противоречат на възрастните; ние знаем по-добре от децата кое е добро за тях; жените трябва /като нещо по график/  да се омъжат, да родят деца/; жените са по-несъвършеният пол; всички ”игри и стратегии” в отношенията и т.н., са по-скоро вредни, деформиращи личността, психиката и поведението и сковаващи.
 И жените, и мъжете, и децата са човешки същества с едни и същи дълбоки потребности – от истинска близост и приемане, от чувство за лична значимост, от нужното внимание, обич, нежност и подкрепа. Тук няма привилегировани, има честно признаваме на тези потребности и в нас, и в другите.
Време е за истинска еманципация – не само на жените, а и на мъжете и децата. Тя е освобождаване на ума, чувствата и духа от скованото и предразсъдъчно мислене. Тя е правото на себеизява, на свободно себеосъществяване. Ако човек направи това за себе си, ще открие как чувствата му на неудовлетвореност, гняв, завист, скрити и непризнати желания за реваншизъм и садизъм, отстъпват място за творческо проявление и продуктивност, за истинска радост от и за живота.

Другият вариант е да си живуркаме в „удобното” ни статукво, да продължим да се оплакваме от ”несправедливия живот и другите”, да станем съучастници в убиването на истинската си душа, живот и същност,  да я заравяме толкова дълбоко, че на въпроса „кой си ти”, да започнем да казваме „питайте другите за мен”.