сряда, 19 ноември 2014 г.

Типове хора, създадени от влиянието на личността на бащата



1.      Авторитарен тип – резултат е от възпитание, при което от детето се е изисквало послушание и покорство чрез натиск, принуда, наказания, забрани, унижения. /Това е т.нар. от Басюони „черна педагогика”/ Такива хора са пречупени отвътре, следователно безволеви, несамостоятелни, т.е., безотговорни. Идентифицират се с агресора, имат садистични наклонности и затова насочват навън деструктивната си агресия – към по-слаби, изявени, другомислещи. Тиранични са, но с огромно чувство за малоценност и нищожност. Поради липсата на истинска психична сила търсят компенсирането й като доминират над другите. Понякога това се проявява под маската на прекалена грижа и „доброта”, като обсебват, задушават, изсмукват жизнените сили на околните. Това, което поддържа този модел, е потискането на спонтанните чувства. Наблюдава се стремеж да се живее без емоции – от тук и непоносимостта към „слабост” в тях и в другите. Мнителни и предубедени са, както и инфантилни, което се проявява в жаждата им да възхищение.
2.      Конфликтен тип – Ролята на бащата е сведена до минимум – той „отсъства”, слаба и жалка фигура е, без авторитет. Този тип е с мазохистични наклонности, носи огромно чувство за вина -  резултат от гнева към липсващия баща. Недоверчиви и с чувство за малоценност са, постоянно съмняващи се. При тях деструктивната агресивност се насочва навътре – като автоагресия. В резултат на това е вероятно да се отключват депресии и суициди. Носят гняв и завист към всички заради болката си, че са отглеждани безсърдечно от баща, който не им е предложил близост, сътрудничество и опора.
3.      Позитивен тип – Детето е имало баща, който му е създал условия за развитие на самостоятелност, т.е., увереност и отговорност. Този баща не се е нуждаел от покорно и примирено дете, за да се чувства той „силен”. Не се е нуждаел от молбите и хвалбите на детето, за да се чувства утвърден и значим. За този баща детето е било цел, а не средство. Такъв човек израства откровен, дружелюбен, спонтанен, независим, без страх от авторитети, без зависимост от оценката на другите, умее лесно да казва „не”.

събота, 18 октомври 2014 г.

Вярно или не?



Вярно ли е, че хората се нуждаят от проблемите си, че всъщност не желаят да са здрави, успешни и щастливи?
 Вярно ли е, че не се нуждаят от решение на проблемите си, а от поддържането им по един или друг начин?
Вярно ли е, че предпочитат да тънат в неведение за истината за себе си, отколкото да осъзнаят своята истинска сила и същност?
 Вярно ли е, че сами правят избора си да са тип неудачници и жертви, страдащи през целия си живот мъченици?
В девет от десет случая отговорът на горните въпроси е да, но това е несъзнавано. На съзнателно ниво човек вярва и привежда редица аргументи, че няма избор, възможност, че е принуден и потиснат от обстоятелства, условности, предразсъдъци и страхове. Търси причините извън себе си – винаги. Прехвърляйки по този начин обаче отговорността за неблагополучията си върху външни фактори, се лишава от шанса /или пък не желае/ да погледне в себе си и да прогледне за своето участие в това, което му се случва. Приемайки ролята на жертва, човек си осигурява обаче това, което в психологията се нарича вторична печалба. Тя ще се изрази първо в абдикиране от отговорност за собствения живот – следователно някой друг следва да я поеме - и след това в очакване или изискване на внимание, съжаление, обгрижване и т.н.
Всеки преодолял тази си нагласа и потребност психолог /който също е човешко същество и в никакъв случай господ/, както и хората, преминали през оздравителния процес на психотерапията, или пък тези, имали късмета и шанса да са отгледани и изградени като стойностни и уважаващи себе си хора, също ще кажат – да, така е и това просто е въпрос на израстване – личностно и на психологическа зрялост.
На помощ в поддържането на ролята на безпомощни жертви, от които едва ли не нищо не зависи, идват и всички видове медии, които въздействат върху съзнанието и подсъзнанието, разпространяват, оформят, поддържат какви ли не начини само и само човек да не започне да живее независимо, свободно и щастливо. Манипулират, дори изопачават информации и факти, внушават /да се сетим тук например за пропагандираните нереалистични образци на женската фигура – прекалено перфектна, прекалено слаба, та чак анорексична/. Но всичко това няма да се случва, ако липсва подходящият терен. Ако на човек му липсва онова себепознание и истинско себеуважение, въз основа на което да има свои критерии, ще се поддава лесно на външни внушения. Всеизвестно е, че не свободен /вътрешно/, не просветен, зависим и непознаващ истинската си вътрешна сила човек, е и лесно манипулируем, сплашван, използван.


Къдe е мястото на психотерапията и какво изобщо е това психотерапия? По въпроса има много мнения – на обикновени и необикновени хора /кой ли ги определя така/.
Ето някои разпространени схващания за психотерапията по нашите географски ширини: например - психологът е човек, който човърка в мозъка на някой, прави се, че много знае и може /та кой е той, че ще ми казва това и онова, аз съм писал дебелите книги – така обикновено се изказват тези, които имат най-крещяща нужда от психотерапия/.
 Друго мнение – психотерапията е глупост, т.е. видиш ли, психолозите са едни хора, които се чудят с какви глупости да се занимават, а аз............../тук обикновено следва утвърждаваща тирада на собственото величие/.
Още едно много популярно мнение – психотерапията е само за лудите /горките те, а на мен нищо ми няма, освен може би това, че съм вечно неудовлетворен, попийвам, малко съм импотентен, не знам какво е да съм жена и мъжът ми изневерява с по-млади и красиви, а детето – то е ...............заради лошата среда, обществото, учителите, правителството, кризата и т.н.
 Има хора, които в даден момент от живота си все пак се обръщат към психотерапията. Някои от тях обаче бързичко се отказват, защото просто са имали нужда да излеят душата си пред някой, който ще ги слуша /за разлика от онези, от които им е нужно/, но пък излиза така, че всъщност не търсят решение на проблема си. Или пък такива, които имат погрешните очаквания терапията да е едва ли не под формата на някакво хапче, от което веднага, без да се налагат много усилия, веднага да ти мине. Това са хората, които се страхуват и не желаят да отговорят на горните въпроси с НЕ. Те предпочитат да си останат с проблема, защото без него какво ще правят? Няма да имат възможност да се оплакват, мрънкат, обвиняват другите, ще се лишат от съжалението на себеподобните си и от проблема си патерица, с която са свикнали да куцукат.
Слава на бога! Има и друга, някои биха ги нарекли особена порода хора, невместващи се в общоприетото и натъпкано с невежество и предразсъдъци мислене хора – интелигентни, одухотворени, живи и търсещи – смело и с отговорност – онези отговори, които да им отворят очите, сърцата и ума. Те възприемат и гледат на психотерапията като възможност за собственото си израстване и успешност, като процес, който по уникален и неповторим начин вплита науката, изкуството и приключението. Защото психотерапията е точно това  - специална връзка между две човешки същества, изграждащи нов тип отношения – с помощта на научното познание за ума и душата, с вълнението на особен вид приключение по пътя към нас и с изкуството да се научим да живеем пълноценно и в хармония – със себе и света.

вторник, 14 октомври 2014 г.

ЗАВИСТ



Преди години, по телевизията, чух израза – „Ако енергията от завистта на българина се  впрегне, ще се направят чудеса.”
Така е, много енергия има в завистта, само че негативна и деструктивна, разрушителна.
Завистта е нещо като глуха омраза. Смесица е от гняв, алчност, негодувание, възмущение. Поражда се от чуждите предимства и е и отрова за този, който я изпитва. Завиждащите се преживяват отхвърлени, като жертви на „несправедливия живот”, който облагодетелства другите, но не и тях. Такива хора не са в състояние да се радват на успехите и щастието на другите, чувстват се дълбоко самотни, не могат да изпитват съчувствие. Те всъщност са самовлюбени и виждат другите като въображаеми съперници и врагове. При тях ценности като великодушие, благородство, са разрушени. Имат бедна душа и повърхностна афективност.
Завистта може да има активен израз – чрез злословене, клюки, чрез отричане на предимствата, успехите и качествата на другите, чрез принизяването им.
Завистта може да се проявява и по пасивен начин – външно се насилват да покажат радост и признание, но наблюдателният ще забележи или мъничко злобно пламъче в очите им, или нещо малко криво в усмивката им.
Причините за завистта са свързани с чувството за малоценност, но също така и в липсата на мотивация и усилия да се изгради личен свят и живот, който да е удовлетворителен.
За да се справи човек със завистта си, е нужно:
-          Първо честно да си признае чувствата.
-          Да си даде разумна, рационална сметка, че никой и нищо не застрашава личността му.
-          Да отчетат собствените си качества, постижения, достойнства, които, може би, на другите липсват.
-          Да използват енергията, която отдават в завистта, за собствено развитие и реализация.
-          Да осъзнаят, че себереализацията се постига със собствени съзнателни усилия, а не по пътя на „унищожаването” чрез завистта на преимуществата на другите.
-          Да осъзнаят, че причините за нещастието им не е в другите, а в тях самите.
-          Да разберат, че чрез завистта си дават „обратна връзка”, че нравственият им образ е пропукан и че така – мразейки – няма да получат нито любов, нито одобрение, нито признание и близост.
-          Да развиват пълноценна и стойностна личност, защото за да уважаваш и признаваш нечия друга личност, първо трябва да имаш своя.
Истинската обич не завижда – тя дава и се радва на постиженията и напредъка на другите.

петък, 22 август 2014 г.

Ако се стремим към здрава и успешна връзка

Когато двама души решават да са заедно, следва да знаят, че на една връзка й е нужно време, за да се развие и да стане пълноценна, удовлетворителна и хармонична. В периода на влюбване човек показва най-доброто от себе си и това привлича. След време обаче се проявяват и други, не толкова „светли” страни на човека. Това е вероятно да се превърне в поводи за конфликти, огорчения, враждебност. Всъщност става въпрос /от психологическа гл.т./ за сянката ни – всичко, което ни дразни в другия или и ние го притежаваме, или искаме да го правим, но не си позволяваме, или подсъзнателно „се нуждаем” от него. Т.е., за да стане една връзка успешна, е нужно да преработваме сянката си чрез другия. За да стане това обаче, е нужно отказ от убеждението ни, че ние винаги сме правите, че ние винаги сме неразбраните, неоценените, че другият трябва да се промени и т.н.
Ето и няколко съвета, с които хората могат да помогнат – както на себе си, така и взаимно – при съграждането на връзката.

1. Стремете се към открити, директни, без манипулации разговори.
 2. Когато е „най-трудно” – искайте и давайте споделеност – с искреност и честност, без „умишлено” нараняване и обвинения.
3. Говорете за това, какви послания сте получили от семейния модел за любовта, изразяването на чувства, стойност на пола, негови предимства и недостатъци.
4. Изяснете си от каква степен на близост/дистанция, внимание, интерес имате потребност – уважавайте взаимно тази потребност.
5. Говорете и търсете пресечните точки за разбиранията си относно различните нива на общуване:
- духовно – морално-етични категории и приоритети, откритост към ново и непознато
- когнитивно – интереси, цели
- емоционално – откритост, спонтанност
- ежедневни поведенчески дейности и занимания
6. Съзнателно и с взаимно уважение изграждайте:
-емоционални умения – активно слушане и активно говорене; емпатия; изразяване на нуждите си пред партньора по начин, който да предизвика желание за сътрудничество, а не съпротива
- осъзнатост за взаимното влияние чрез поведението и посланията
- умения за съгласуване на желанията
- умения за оттегляне на проекциите

„Какво е онова, което другият прави и те притеснява; Дали поведението му не е нещо, което не харесваш у себе си; Има ли нещо, което правиш така, че да предизвикаш съответна реакция у другия”.

7. Изграждайте динамичен баланс между интимност и автономност:
- „Имайте свои приятели и занимания”.
- „Прекарвайте известно време сами – вкъщи или другаде”.
- „Намалете времето за домакинство”.
- „Разговаряйте за склонността си към контрол, спасяване, подчинение, зависимост и следете за тях в поведението си”.
- „Определете си специално време – за разговор за своите чувства, проблеми, както и за какво сте благодарни един на друг”.

Други въпроси, които може да си зададете:
1.Имате ли противоположни черти?
2.Опитвате ли се промените другия /с което затвърждавате тези черти/
3.Водите ли безплодни спорове по едни и същи теми?
4.Заемате ли отбранителна позиция? /тя е равна на „аз съм невинна жертва, вината е в другия/. Решението да се признае собствената роля в проблема.
5. Използвате ли рязък тон, подигравки, презрително отношение, критика към цялостната личност на другия – „ти винаги, никога…”

сряда, 13 август 2014 г.

ЕНЕРГИЯТА в нас

Според физиката материята е силно сгъстена енергия. Тогава ние наистина сме енергия. И продължението на тази енергия/нас дава резултати. Плодовете – зрели и красиви или пък гнили и червиви – могат да са вид обратна връзка за нас от резултатите, „които постигаме”, ползвайки нашата енергия.
Няма ниска и висока енергия – има свободно течаща или задръстена. Водата на ручея тече, бистра и жизнерадостна – защото се „движи”, променя, обновява. Водата на блатото застоява, става мъртва и носи смърт – защото не се движи и обновява.
Как да си отговорим на въпроса нашата енергия в застой ли е, задръстена ли е? Ето няколко ориентира:
1.Когато вместо да планираме и организираме времето си, дейността си, живота си – за да удовлетворяваме в реалността своите интереси, потребности, цели – ги преживяваме предимно във въображението си и фантазиите си.
2.Когато имаме нужда от близост, но посланието на поведението е „не ме доближавай”, дистанцирано, отхвърлящо.
2.Когато чувстваме и се нуждаем от подкрепа, помощ – вместо да помолим открито и с доверие, чакаме да се сетят другите за това или пък манипулативно и завоалирано „казваме, подхвърляме, намекваме”.
3. Когато „не смеем” открито да отхвърлим нечие унижаващо ни, нараняващо ни поведение, жест, думи – а сме пасивно агресивни, сърдити, или пък си го изкарване на нещо или някой, който няма нищо общо с това.
4. Когато предварително „решаваме”, че не можем да сме открити в оптималната за дадена ситуация степен и подхождаме с враждебност – т.е. с недоверие в себе си и предубеден страх от света.
5.Когато бъркаме ласкателствата с истинското даване или печелене на симпатии. Хората, които ласкаят, искат да спечелят „благоразположението” на този, когото поставят над себе си /от чувство за малоценност/– това обаче е съпроводено със завист и гняв. Тези, които пък обичат ласкателствата, имат проблем с интегритета си и формират крехката си самооценка отвън.
6.Когато осъзнато или неосъзнато се срамуваме от нашата сексуалност и това резултира или в отказ от нея, или в перверзното й проявление, или в морализаторство по темата.
7.Най-ясният и недвусмислен израз на задръстената енергия са различните болестни картини – проявени и изявени като психически разстройства или като болест на орган.
Възможно ли е енергията да потече свободно – разбира се, че е възможно. Тук психотерапията помага. Едно е да мислим, че разбираме какво правим, съвсем друго е да осъзнаем какво правим. Когато осъзнаем дълбоките причини за състоянието си, резултат от задръстената ни енергия и това се превърне в мотивация за промяна и обновление, ще се радваме на благополучие, радост и здраве. А иначе - когато поведението не реагира, реагира тялото.

сряда, 6 август 2014 г.

СЯНКАТА

Не можем да се избавим както от сянката, която тялото ни прави, така и от другата – тази вътре в нас.
К. Г. Юнг  въвежда понятието „сянка”. Той пише: „Когато реката е принудена да потече под земята, тя завлича със себе си кал, но и златоносен пясък”.
Сянката ни крие много енергия, която би могла да донесе на човек свобода, стига да открие истинската си същност и автентичност. Тя съдържа изтласкани чувства и усещания, пориви и копнежи, цели аспекти от личността ни – както негативни, така и положителни. Откриването на сянката разкрива непознати или отречени части от нас, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното, части, подхранвали враждебността към самите нас и към онези, върху които сме я проектирали. /Проекция – използва се тогава, когато се приписват собствените неприемливи мисли, мотиви и чувства на другите, както и желани или нежелани качества. Така се намалява нивото на безпокойство и неудовлетвореност от самия себе си/ Така че би било интересно да видим какво не харесваме в другите, да си спомним за тези, които ни дразнят, да си дадем сметка какви критики не понасяме. Ако го направим – ще се докоснем до сянката си – а това е голяма крачка към нас. Това не нито лесна, нито „приятна” задача, но е най-достойният, смел и верен път към истинското ни „аз”, следователно към хармонията и щастието ни. Освен това – не можем да владеем това, което е изтласкано, защото не го познаваме. Затова пък то ще се проявява в изкривен, деформиран вид – като висока тревожност – до степен на паника, депресивни състояния, затруднения в общуването и изграждането на истинска близост и интимност, различни сексуални дисфункции и – всички болестни картини.
Да хвърлим един друг поглед върху страха на човек от сянката му и как той всячески се старае да се  отграничи от нея.
Хората са измислили категориите „добро” и „зло” – според представите, които са имали за тях и така е възникнал „моралът”. Когато кажем „добър съм”, в съзнанието си създаваме и противоположната реалност – „злото”, която веднага отричаме. Създава се контраст и идеята – „другите са лоши” – това е проекцията на нашата сянка.
 Друг момент е когато уж оценяваме другите, а то по-скоро е осъждане и етикетиране. Да, не е възможно да не оценяваме другите, но нека това да бъде поне достойно, защото ще е признакът за социална интелигентност. Иначе оценка, клоняща към присъда, е лишена от етичност и нравственост.
Трети момент са двойните стандарти – изискваме от другите това, което ние не можем; или осъждаме в другите това, което и ние правим /тук следва да се разбира не буквалното и конкретното, а по смисъл, послание и резултат действия, нагласи, мотиви/
Има ли начин човек сам, без помощта на специалист, да си помогне да открива и преработва сянката си – да, в значителна степен, стига истински да желае. Как?
Да не съдим и да не слагаме етикети. Всеки има своята история, своите болки. Има една поговорка – „Не говори за човека, ако не си ходил поне 20 км. с неговите обувки”.
Да обичаме хората около нас – благодарение на тях сме такива, каквито сме.
Да простим – на всички, включително и на себе си.
Да приемем света такъв, какъвто е – а той просто е логичен, не е нито добър, нито лош.
Да виждаме в другите нашата сянка – това са нещата, които не харесваме, дразнят ни, ядосват ни – това всъщност е тази част от нас, която отхвърляме. Когато  я осмислим, осъзнаем и интегрираме в съзнанието си, постигаме цялостност.
Да знаем, че естествената реакция на сянката ни, проектирана върху някой друг, е страхът - защото се страхуваме от неопознатите ни аспекти. Правилната – е любовта.

петък, 1 август 2014 г.

„Да съм прав – винаги”!

Смит Пирсъл е писал – „Въпреки че всички сме несъгласни един с друг, всеки от нас е прав”.
Какво означава „искам да съм прав”?
Да сме състоятелни /постижения, усилия/.
Да сме победители.
3.Начин да се подхрани себелюбието и да се убедим, че не сме посредствени.
Да сме прави означава още:
да сме най-добри от всички
прав съм, значи съществувам
в безопасност сме
нещо съм
4.Не ни е достатъчно да сме прави, необходимо ни е да докажем, че другите грешат.
Да грешим означава:
да сме смазани
да загубим
все едно да умрем
Кога е важно да сме прави?
1.В отношенията си с другите хора, особено с близките – Иска ни се да възприемат нещата така, както ние, да ни възприемат така, както ние бихме искали да се представим. Ако не се получи – пращаме ги по дяволите, а ние оставаме сами с правотата си – обидени, нещастни, неудовлетворени, самотни – но прави.
2. За своите убеждения и възгледи – Във всеки от нас е заложена потребността нашите очаквания да бъдат потвърдени, да се убедим, че мислите и предположенията ни са били правилни – дори и в лошите такива. Който търси, намира. Ако вярвам, че хората са лоши, това означава, че искам да се окажа прав и разбира се, ще попадам на такива.
3. В постъпките си – Някои хора правят и продължават да правят едни и същи грешки. Ако престанат да ги правят, ще значи, че признават поражението си, а да признаят, че не са били прави – никога.
Така че, когато се окажем прави в принципите, убежденията си, се чувстваме доволни, често несъзнавано. Т.е., да сме прави, е по-важно от отношенията, щастието, нервите, здравето, дори от успеха или живота.
Хората, които са хронично прави за всичко, по правило са самотни, никой не ги разбира или обича. Има хора, които са хронично обидени – на всичко и всички – но пък са прави. Хронично болни, но прави.
Правотата и оправданието са близнаци /общ корен прав/. Когато се оправдаваме, искаме да се окажем прави и тогава друго няма значение. И.......има две гледни точки – нашата и погрешната.


понеделник, 28 юли 2014 г.

ЦВЕТОВЕТЕ В ДЕТСКАТА РИСУНКА

Цветовете притежават своята символна експресия и символика. Доказана е връзката на цвета и неговото послание с психиката и емоционалните състояния.
За да разбираме по-добре децата, за да идентифицираме техните състояния и да сме в състояние да им помогнем, следва да знаем, че изразните им средства са различни от тези на възрастните. Зад поведението на децата можем да „видим” неизречени чувства, незадоволени потребности, потиснати желания и страхове. За да се научат да ги назовават и да се справят с тях, е нужно както възрастните да ги усещат, приемат и да имат адекватен отговор на такива състояния, така и в семейната среда да има атмосфера и стил на взаимоотношения на приемане и уважение към чувствата и потребностите на всички членове на семейството.
Чрез използването на цветове детето проектира вътрешното си състояние върху листа. Най-лесният тест е например да нарисува името си и да се отчете преобладаващият цвят.
1.Зеленият цвят – показва чувство за несигурност, неспокойствие, преживяване за свръхконтрол и ограничения, стремеж за налагане. Препоръчителен е такт и дипломатичност, но не и свръхдоминация от възрастните.
2.Ако използва мрачни тонове – изпитва тъга, самота и има нужда от утеха, подкрепа, окуражаване, присъствие.
3.Син цвят – говори за минорни състояния. Детето има потребност от нежност, физически контакт и ласки. Спокойно може да се отложат за известно време задълженията – подреждане на стаята, играчките, домашните – и да се заменят с прегръдка и заедно прекарване на известно време с любимата му книжка.
4.Червеното и оранжевото са сигнал както за тревожност и амбивалентност, така и за натрупана енергия и нужда тя да бъде разтоварена. Полезно е детето да бъде включено в различни физически дейности, а ако някои от тях са споделени с мама и татко, то резултатът ще е повече от добър.
5.Жълтият цвят разкрива нуждата от комуникативност, контакт и енергичност – добре ще е да се осигури на детето място и възможност за общуване с други деца – на гости, където има други деца; в парка, където има детска площадка. Не би се отразило позитивно затварянето вкъщи, в стаята.
6.Виолетово – показва потребност от изява на креативността на детето. Би могло да бъде поканено да помага в домакинската работа /адекватна на възрастта му/, както и заедно с родителите да се изработи нещо декоративно, например.
7.Тъмно лилаво – издава депресивни състояния. Нужно е внимание, подкрепа и стимулиране детето да се заявява; да се преразгледат ограниченията и задълженията му – какво и как му идва „в повече”, какво го потиска или какво то потиска в себе си. Нужно е да усети, че ще бъде „прието”, въпреки всичко.
8.Черният цвят разкрива натрупани негативни преживявания и енергия; говори за проблеми и трудни периоди, изискващи бърза и деликатна помощ.

четвъртък, 17 юли 2014 г.

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ КОНСУЛТАЦИИ по e-mail

От психологическата консултация по e-mail може да се ползва всеки, който желае насоки във връзка с поставен от него проблем или конкретен казус, ситуация.
 При желание за психологическа консултация се прави предварителна заявка, в която клиентът посочва адрес, на който да получи касов бон за таксата. В обратен e-mail клиентът получава банкова сметка, по която превежда сумата от 20 лв.
Отговор на e-mail се дава до три дни от получаването му.
Ако клиентът желае не еднократна консултация, а кореспонденция, условията се уточняват в личен контакт с него.

понеделник, 14 юли 2014 г.



Както често се случва, в много случаи и на много нива – в личен план, в глобален план, човек е „сляп” за причината и тръгва да се „справя” със следствието /това е и обяснението за страданието, болестта и нещастието/. Но и тук отново има „слепота”, защото „справянето” се свежда до отричане на очевидното, до оплакване, обвинения, до прехвърляне на отговорност, до нежелание да се види собствената отговорност, действие или бездействие.
Слушах по телевизията за „климатичните промени”, довели сега до градушките, бурите и наводненията. Тези климатични промени не са ли обаче следствие в огромна степен от поведението на т.нар. „венец на еволюцията” – човекът, на факта, че Земята и природата се унищожават ежедневно? Ни би ли следвало резонният въпрос да е как да пазим Земята, за да няма такива климатични промени? Земята е жив организъм и реагира на поведението спрямо нея с баланс или дисбаланс. Е, венецът на еволюцията прави каквото прави, пък след него и потоп – в случая актуално и буквално!
Първопричината според мен е, че човекът /с много малки изключения/ всъщност не обича нито Земята, нито природата. /Който не е съгласен, да изложи аргументите си/. В глобален план фактите показват, че „венецът на еволюцията” високомерно и ежедневно злоупотребява и унищожава Земята и природата, а после вкупом се загрижва и оплаква от последиците от своите действия и плаща – скъпо и прескъпо.
Освен обаче материалните щети, а често и загубата на човешки живот по време на природни бедствия, има и една друга цена, която човек плаща за унищожаването на природата и Земята. В книгата „Болестта като път” по повод на раковите заболявания авторите пишат: „ Всъщност човекът вижда безогледността и недалновидността на раковата клетка, но дали вижда, че и самият той се държи така, че и ние, хората, се опитваме да осигурим своето оцеляване според концепцията на рака?.............Изживяваме в себе си като рак само това, което ние самите вършим по същия начин и в живота…………..Раковата клетка по нищо не изостава от слепотата и късогледството на съвременните хора. За да тласка напред икономическата експанзия, човек от десетилетия експлоатира околната среда в ролята на хранителна среда и гостоприемен стопанин, а сега с „учудване” установява, че смъртта на този стопанин означава също и собствената му смърт. Човечеството гледа на целия свят като на своя хранителна среда: растения, животни, суровини. Всичко сякаш съществува единствено и само за това, за да можем ние, хората, несмущавани да се разпрострираме върху Земята. Откъде накъде хора, които се държат по този начин, имат смелостта и наглостта да се оплакват от рака? Та той е само наше огледало – показва ни нашето поведение, нашите аргументи, както и края на този път………….Хората имат рак, защото те са рак.”
Отговорите са навсякъде около нас и най-вече – в нас. Който иска, ги открива и така допринася за собственото си изцеляване. От дългогодишната си вече работа като психотерапевт съм разбрала, че човек дълбоко в себе си знае истината и правилния път и че само от него зависи дали „да храни белия или черния вълк”. Колко всъщност е лесно човек да е здрав и щастлив! Но тогава, о, ужас, няма да съм вече жертва, а победител! Колко неизгодно!

събота, 12 юли 2014 г.

Няколко неща, които родителите / най-вече майките и бабите/, не трябва да правят.


Да целуват детето си по устата -  всички се раждаме сексуални същества. Наистина чак през пубертета сексуалният нагон се проявява и като полов нагон – желание за сексуално общуване и полов акт с някой от другия пол, но човешкото същество е сексуално същество. Целуването по устата обърква малкото същество, а родителят, макар и несъзнавано, го „поставя на мястото на партньор”. Колкото и за мило да се счита целувката по устата, тя е неуместна.

Да спят на едно легло с вече порасналото си дете – отново то се „слага на мястото на партньора” или пък е вид плюшена играчка.

Да говорят за детето в първо лице, множествено число – „ние се нахранихме, ние спахме, ние пишкахме, ние вече не сме с памперс, ние се записахме в детската градина, ние си научихме стихчето и т.н.” Това показва следното – родителят включва, а по-точно всмуква детето в себе си. Все едно отказва да има граници и детето да си остане завинаги част от родителя. Детето е отделна личност и за неговото емоционално-психично здраве е добре да се говори в трето лице, единствено число. Последиците от този подход може да резултират в зависимост, проблеми с отделянето като самостойно същество, ниско самочувствие, егоцентризъм.

Много родители ползват съвременните технологии /фейсбук/ и качват снимки на децата си. Защо? Заради децата си или заради самите тях? Никой не пита детето дали иска „приятелите от ФБ” да го гледат. Повярвайте, никой, освен хората, които наистина са близки и наистина обичат детето, не се интересува, освен от нездраво любопитство, което в много случаи ражда завист и почти никога радост. Е, родителите, да ме прощават, просто се хвалят и използват детето като своя трофей.

Да не учат детето да се страхува. Как ? – ами като родителят се плаши, стряска – вербално, невербално – дори само от малка загуба на равновесие на детето, камо ли ако падне. В повечето случаи детето ще заплаче не толкова от болка, колкото от тревожността на родителя, с която му предава посланието, „че нещо страшно се е случило”. Адекватната родителска реакция е спокойната и съответна на случилото се. Ако си мислим, че предпазваме децата си от „лошия живот” като ги наплашваме, ще отгледаме неуверени и с чувство за малоценност същества, които ще виждат във всичко страшен риск, който не бива да поемат.

Да не прислугват на вече поотрасналото си дете като на принц или принцеса за неща, с които те могат да се справят. Рискът от подобно отношение е да се отгледат готованци и паразити, които ще смятат, че светът им дължи чест и почитания, които няма да имат способности да се грижат за себе си и които няма да са способни да оценяват и уважават.

Когато детето е вече ученик, да не учат с него. Има амбициозни родители, които умело прикриват собствените си амбиции зад „грижата” детето да си е научило добре уроците. Вероятността да отвратят детето от ученето и училището и то да възприеме, че ученето е работа на родителя, а не негова, е голяма. Интересът към ученето изобщо се създава с поощряване и на най-малките усилия и успехи, а не с изискването то да е „най-доброто” в класа.

Да го сравняват с други и да го учат да се сравнява с другите – независимо дали да открива свои предимства или недостатъци в такива сравнения. Това води до едно единствено нещо – другият е враг и следователно трябва да се победи. Колко хора с такава нагласа живеят вътрешно самотни и вечно нащрек някой да не ги „прецака”! Детето трябва да се учи да се сравнява единствено със себе си – с постиженията си от вчера, миналата година и т.н.

вторник, 1 юли 2014 г.

Упражнение „Жено, знай си мястото”

Защо през цялото време говорим само за жените? Като че ли мъжете са ангелчета.те също доста успешно провалят семейния живот.
Ако жена ви е еманципирана личност, тя е идеална за това упражнение. А тя със сигурност е еманципирана, ако не си стои вкъщи при децата. Такава е съвременната реалност.
Този метод върши чудесна работа, ако ви е провървяло и жена ви печели повече от вас. Макар че и във всеки друг случай също върши работа.
И така. Трябва на всяка цена да докажете на жена си, че вие сте главата и стопанинът в къщата и тя трябва да се съобразява с вас. Защото е казано: жената трябва да се бои от мъжа си. Как да я накарате да се „бои”, без да рискувате да нарушите Наказателния кодекс? Арсеналът е известен. Тук могат да се използват:
Подигравки /Закъде си се нагласила така? Приличаш на кокошка!/
Критика /Колко си напълняла – приличаш на тюлен!/
Ограничения /Не се бъркай в разговора!/
Заяждания /Къде се губиш досега?/
Игнориране /Не е твоя работа!/
Провокация /Хайде де, да видим какво ще излезе!/
Унижения /Никой не те пита/
Директни забрани /Няма какво да търсиш там!/
Заплахи /Ти ще си го получиш!/
Натрапване и подсилване на чувството за непълноценност, особено относно външността – жените се засягат много от това /Гърдите ти са такива, че е по-добре да не ги показваш пред никого…/
Общо взето, трябва по всякакъв начин да й дадете да разбере, че всичките й постижения са смешни и независимо от всичко вие държите козовете – вие сте мъжът, вие сте главният.
Разбира се, когато в семейството всичко е нормално, жената не би трябвало да печели повече от мъжа, не трябва да бъде амбициозна. Но времената се менят, жените проникват навсякъде, така че на мъжете ще им се наложи да защитават позициите си. Така че, независимо от всичко, тя, жената, трябва да е по-тиха от водата и по-ниска от тревата.
Ако се упражнявате редовно, този метод по принцип води до развод. Жените в днешно време не са като по-рано…Съвсем са се развалили. Но докато тя е до вас, ви препоръчваме да използвате това упражнение постоянно.”

петък, 27 юни 2014 г.

„КАК НЕВОЛНО СЪСИПВАМЕ ЖИВОТА СИ И ЖИВОТА НА СВОИТЕ БЛИЗКИ” – Юлия Свияш

Това е една книга, представяща с много чувство за хумор истинските и понякога несъзнавани мотиви за човешките отношения и поведение. Ето и един откъс от нея:
„Упражнение: Как да задържите мъжа
Почти при всяка двойка, живяла съвместно известен брой години, възниква проблемът за задържането на мъжа /съпруга, любовника/ до себе си.
Той се появява, когато страстите се охладят и леглото вече не е единственото място за общуване. Тук вече са необходими допълнителни средства за задържане на партньора.
За тази цел жените на всякаква възраст използват напълно безуспешни стратегии, които са абсолютно неефективни, отнемат много време, енергия и здраве и порядъчно провалят живота и на двамата, а също и на онези, които независимо дали искат това или не, се включват в тази игра. Жените, по правило, използват тези методи несъзнателно. Нещо повече, преобладаващото мнозинство от тях са убедени, че не правят нищо подобно. А ако кажете на такава жена, че прави всичко това, за да не изпусне мъжа от мрежите си /за да не излети той от семейната клетка/, то бедната жена ще ококори очи, ще сложи ръка на сърцето си и ще започне да диша учестено и обидено. И вие ще се засрамите от подобно цинично предположение!
И така, ето кои са тези стратегии. За да задържите партньора си, опитайте следното:
Превърнете/!/ мъжа си в безпомощно дете и станете негова майчица, опора и подкрепа в трудни моменти. При това „дете” рано или късно задължително ще възникнат проблеми /дори да не си ги създаде само, вие подсъзнателно ще му ги създадете!!!/. Проблемите могат да бъдат с работата, с парите, с алкохола, с децата от предишен брак, с роднините, със здравето и т.н. Вие с потресаващ героизъм ще принасяте живота си в жертва на олтара на вашето семейно щастие. Като съпруга на декабрист ще го следвате там, където го носи „злата му съдба”. Околните ще се възхищават от вашия героизъм, търпението ви ще се превърне в легенда…Вие ще милвате по главата вашето възрастно момченце и смирено ще въздишате. А най-важното, което ще топли душата ви /тайно от самата вас/, е това, че сте станала за него единствена и незаменима!
За да задържите мъжа до себе си, може да си създадете /сякаш без да искате/ проблеми в работата. Например да започнете да се изтощавате до крайна степен. Нека изведнъж ви натоварят толкова, /или вие самите случайно се затрупвате с работа/, че да могат да ви дадат орден „герой на труда”. Всеки ден. Няма да можете да се държите на краката си от умора, ще отпускате уморената си глава на силното му рамо, ще въздишате, ще го молите за съвет как да постъпите и какво да правите. Няма да тръгне да ви напуска в такава ситуация! Можете също така да изгубите работата си или да престанете да печелите. Или да сте заети с безкрайно търсене на работа или начин за самореализация. Можете продължително да търсите мястото си в живота. От само себе си се разбира, че във финансово отношение ще зависите от мъжа си. И изобщо, да бъде зависима /морално, финансово, в бита и т.н./ е изкусен начин от страна на жената да запази „плячката” си. Защото всяка жена знае, че в главата на мъжа се е закотвил принципът: „Ние носим отговорност за онези, които сме опитомили”. И ще му бъде много трудно да изостави „опитоменото”, т.е. зависимото създание.
Можете да му родите дете. Най-добре слабичко, болнаво дете /въздишката на възмущение е предвидима/. А ако детето се е родило здраво, след известно време можете „да го разболеете”. Повтаряме, малко от жените правят това съзнателно. Можете да създадете на детето други проблеми /в детската градина, с връстниците, с възпитателите, в училище, с ученето, с учителите и т.н./ Тогава всички сили на мъжа /а и на жената/ ще бъдат съсредоточени върху решаването на тези проблеми. Удобно в този случай е това, че проблемите с децата не се решават за час-два. И пази Боже детето да стане здраво, щастливо и самостоятелно! Бащата е нужен на детето във всяка трудна минута /седмица, месец, година и т.н./ Ако детето все пак е пораснало и проблемите му по някакъв начин са решени, можете, без да чакате черния ден, да родите още едно дете. Съвсем случайно…Какво щастие!
За да не излезе мъжът извън очертаните от вас граници, се опитайте да изпаднете в депресия. Най-добре в тиха. Така че да ви посещават черни мисли за смърт, например, или за неизличима болест, в краен случай за липсата на смисъл в живота. Най-добре е, ако ви мъчат нощни кошмари, утринна слабост, дневна сънливост и вечерна склонност да плачете. На лицето ви ще бъде изписана цялата скръб на световния пролетариат. Разбира се, депресията изисква внимателно отношение към вас, тъй като това е сложно, опасно нещо, до самоубийството има една крачка. Това задължително трябва да се лекува, трябва да ходите при различни лекари, периодично да се обаждате по мобилния телефон, за да споделите с мъжа си състоянието си през последните два часа. Ето че ще се намери занимание на мъжа.
Още един сигурен метод е да се разболеете. Да, да, именно да се разболеете. При това да се разболеете от нещо хронично, или склонно към рецидиви и влошавания. А още по-добре – от нещо неизличимо. Трябва да понасяте болестта си стоически, героично. Но така, че всички да знаят за диагнозата ви. Още по-добре е, ако мъжът ви изпитва чувство за вина спрямо вас и вашата болест.
Споделихме с вас само една десета от онова, което можете да направите, за да задържите мъжа до себе си. Както вече разбрахте, всички тези, а също и другите многобройни методи са изградени върху следната база: трябва да направите мъжа си зависим от вас /да станете за него единствена по рода си, незаменима/ или сами да изпаднете в такава зависимост / така че той да осъзнава своята изключителна незаменимост за вас/. Тоест да го снабдявате с „наркотик”, от който ще му бъде трудно да се откаже.
Трябва да се каже, че почти всички от разгледаните методи може доста да отрови живота на жената и мъжа, на детето, а също и на близките и далечните роднини. Желаната цел е постигната!
Понякога, разбира се, всеки метод може да даде засечка, тоест да не сработи. Тъй като някои мъже все пак напускат и неработещите, и болните, и бременните, и жените с многото деца /здрави и болни/, дори и „майчиците”. Но тогава, това се разбира от само себе си, животът ви ще бъде съсипан окончателно.
Ако все пак сте успели да задържите мъжа до себе си, можете да получите пълна възможност да тровите своя и неговия живот още дълги години.”
Следва продължение: Упражнение: „Жено, знай си мястото”