събота, 1 май 2010 г.

ЗА ГОВОРЕНЕТО НА ЖЕНИТЕ. А ЗНАЯТ ЛИ КАК ДА СЛУШАТ?

Жените много говорели! Да, дори има вицове за това. Скоро в предаването „Аламинут” по телевизията аламинутът за деня беше:
„ - Вече три години не съм говорил с жена си.
- Защо, да не сте скарани?
- Не бе, не искам да я прекъсвам.”
За женското говорене – като многословие, дори необходимост, начин на себеизразяване и средство за комуникация, има причина. Тя е свързана с различния начин, по който функционира женският мозък в сравнение с мъжкия по отношение преработване на информация. От значение е и фактът, че жените са по-емоционални и чувствителни, с по-развит и богат речников запас, което намира израз в говоренето им. Мъжете първо мислят и осмислят наум и после говорят, жените мислят и осмислят на глас. Мъжете са по-конкретни и лаконични в изказа си, жените – по-обстоятелствени и изразителни. На мъжете трудно им се удава да се концентрират върху повече от едно нещо, жените успяват да правят едновременно няколко неща, едното от които е непременно да говорят. Мъжете се „товарят” от говорене, жените се „разтоварват” с говорене. Говоренето за мъжа е „да се разберем по същество”, за жената – важна част от взаимоотношенията, начин да се изрази, да сподели, да се свърже с другия и да получи разбиране и подкрепа. И ако мъжът до нея мълчи, кима от време на време или още по-лошо – гледа в телевизора или вестника, защото нейното говорене го залива или изтощава, възможно е тя да се засегне, решавайки, че той не се интересува от нея.
Всъщност понякога наистина е доста трудно за понасяне многословието и излишната обстоятелственост на женското говорене. Ами когато няколко жени решат да говорят едновременно! Това наистина е трудно за понасяне. Въздейства на слушателя по-скоро като един изнервящ и уморителен шум, при който не е възможно да се чуе ясно нищо. Но като се има предвид, че жените мислят на глас, можем да разберем причините за едновременното говорене – просто в един момент всички мислят и имат нужда някой да чуе мислите им. Дали се чуват една друга? Може би да, може би не. Дали обаче имат потребност да бъдат чути – със сигурност да.
Няма човек, за когото да не е от огромно значение другите да слушат това, което говори. За тези, които го слушат, той се преживява център на внимание. Това го кара да се чувства важен и ценен. /Има хора, при които се наблюдава висока степен на тревожност в ситуации, когато трябва да говорят пред други. Не са редки случаите, в които те проявяват поведение на избягване на подобни ситуации – именно защото изпитват огромен страх да не провалят момента, в който могат да бъдат важни и значими. Всъщност това, от което изпитваме най-голям страх, е най-желано и важно за нас./
Качеството на междуличностните отношения - интимни, приятелски, делови, служебни - зависи в голяма степен от качеството на комуникацията и общуването. Карл Юнг казва: „Истинско общуване възниква тогава, когато слушаме с разбиране – опитваме се да схванем идеята и отношението на другите хора, да усетим как те чувстват нещата, да възприемем тяхната отправна точка по отношение на това, за което те говорят”.
Т.е., става въпрос за активно слушане, при което слушаме с внимание нещо, което събеседникът ни смята за важно. Това е реверанс към него, с който печелим симпатиите му. Интересът, който засвидетелстваме, слушайки активно някого, го кара не само да говори по-непринудено и открито, но и да се чувства спокоен и сигурен в наше присъствие.
Но какво представлява по-точно активното слушане като условие за пълноценно общуване?
Общуването между хората започва с един предварителен процес първо вътре в нас. Когато искаме да споделим своя идея, мисъл, преживяване, ние ги „обличаме” както в словесна, така и в несловесна форма. Нашите думи, жестове, интонация, с които ще изразим мислите и чувствата си, зависят от намеренията ни, от емоционалното ни състояние, от характера на ситуацията, от конкретните взаимоотношения. Дали обаче човекът срещу нас ще разбере точно нашето послание или ще го „разчете” през призмата на неговите собствени очаквания, убеждения, нужди, личен опит, емоционално състояние!
В повечето случаи хората проявяват склонност да чуват онова, което искат да чуят, както и да виждат това, което искат да видят. Когато някой предполага или направо решава, какво е имал предвид другият, казвайки нещо, смисълът на посланието може и да не достигне, дори да се изтълкува съвсем погрешно от „слушащия” и така да възникват недоразумения.
Жени, с които работя, споделят, че им липсва пълноценно общуване с партньорите им, в резултат на което се чувстват неразбрани, недостатъчно принадлежни, а в някои случаи, „защото мъжът им не разбира какво му говорят”, се стига до конфликти. Повечето, особено в началото, са твърдо убедени в способността си за комуникация „на ниво” и обвиняват партньорите си в неумение и нежелание за общуване. Има и такива, които бързо стигат до извода, че е добре да преосмислят и преоценят качеството на говоренето и слушането си.
Един пример от конкретен случай – Съпругът често си пиел кафето със свои приятели в събота. Моята клиентка нямала против, още повече че имало приятни неща, с които да запълвала времето си, но никога не му го била казала ясно и недвусмислено, че за нея „съботното му кафе” не е проблем – смятала, че „той сигурно разбира”. Веднъж го попитала: „какво ще правиш утре” /събота/, а той й отговорил: „ако се опитваш да ми провалиш срещата, няма да стане”. Тя се засегнала, той се ядосал. А тя просто искала да му каже, че желае по-късно, след като се върне от срещата с приятелите си, да отидат да гледат един нов филм.
Когато нещата не се назовават точно, комуникацията е неясна и е логично двама души да не се „чуят” и разберат. Липсата на директност от клиентката ми е довело в случая до интерпретация на посланието й, резултат от нагласите, чувствата и опасенията на партньора й. Ако тя беше казала „искам след срещата ти да отидем на кино”, той вероятно нямаше да се уплаши, че тя има намерение да го контролира или ограничава.
Когато слушаме някого с истинско внимание и съсредоточено, е добре да отчетем следните неща – какво точно се опитва да каже и как се чувства, какво преживява. И ако не сме сигурни, че го разбираме, да попитаме и проверим впечатленията си. Защо ли? Защото всеки по себе си знае колко му е важно някой не само да го слуша, но и да го чува, т.е., да го усеща, разбира и възприема като едно цяло от неговите мисли, чувства, тревоги - без критика, без осъждане. Най-важното без осъждане!
Не рядко хората, оценявайки другите, направо ги осъждат. Може би защото те самите са били критикувани и съдени често и не познават друго, различно отношение. Може би, съдейки нечие поведение, искат да привлекат вниманието върху себе си. Или пък защото, съдейки другите, се самозалъгват, че са нещо повече от тях.
Всички ние оценяваме другите, но ако оценката ни напомня или направо е присъда, тя е лишена от морал, а това не помага на никого да изгради пълноценни отношения и здрави връзки.
Хората, които престават да съдят другите и започват да общуват с тях „ненатоварени” от предварителни очаквания, опасения и нагласи, плод на техни лични проблеми, успяват да подобрят взаимоотношенията и връзките си с другите. До това прозрение стигат хора, които минават през психотерапия.
На един етап от терапията моя пациентка сподели, че колкото повече се отказва както от „родителската си непогрешимост”, така и от онези „разумни и правилни” съвети, в които обаче са се съдържали критичност и нравонаучителна взискателност, с дъщеря й се разбират прекрасно. И не само това. Тя започна да „чува” дъщеря си и да се интересува от нея по един нов и различен начин – не само от фактите, както самата тя се изрази, но преди всичко от чувствата, преживяванията й и гледната й точка. Създавайки на детето си усещането, че няма непременно да реагира критично на неговите мисли и чувства, тя всъщност му даде сигурност и спокойствие.
За всеки е важно пълноценното и ангажирано с внимание и чувство говорене, слушане и общуване, защото това е начин да си дадем един на друг не само информация, но и емоция, подкрепа, сигурност, „да се нахраним” и емоционално, и интелектуално.
А често хората си мислят нещо наум докато събеседникът им говори. Погледът им е някъде встрани или просто блуждаят. Понякога прекъсват, за да „вметнат” нещо, нямащо нищо общо с разговора или направо сменят темата. Освен че това се преживява неприятно от говорещия, той може да реши и да се отдръпне от подобно „общуване”, в което се чувства пренебрегнат и сам.
Предимствата на това, да чуваме другия, като го слушаме не само с ушите си, но и с очите, ума и сърцето си, е голямо. Тогава не имитираме слушане, а забелязваме и отчитаме позата на тялото, жестовете, чувствата и емоциите, погледа, начина, по който събеседникът ни казва нещата. Това именно ни отваря възможността и да го усетим, и да го разберем правилно, и да разчетем и отвърнем съответно на посланията му. От какъвто и характер и естество да е комуникацията, ако развием умения да говорим ясно и слушаме активно, ще имаме условията да изградим пълноценни и удовлетворяващи взаимоотношения, в които да се чувстваме принадлежни, успешни и щастливи.