преживяват т. нар. „тройна криза на пубертета” или може би друга!
Периодът на пубертета е възраст на т. нар. „тройна криза” –
1. Авторитетите вече не се налагат, а се избират. Освен това от една страна е налице все още пълната материална зависимост от родителите, а от друга – често невъзможността на възрастните да приемат, че децата са пораснали, че вече ги оценяват, дори критикуват, че имат мнение за някои техни качества и поведение. Порасналите деца все повече имат нужда от общуване с връстниците им и все по-малко засвидетелстват онази безрезервна обич и подчинение към родителите, нещо, характерно за по-ранните им години.
2. Промените в тялото и биологичното сексуалното съзряване изпреварват психосексуалното и психосоциалното и създават вътрешни конфликти и обърканост с всичките рискове от това – сексуалните пориви смущават младия човек – и когато са потискани, и когато са неконтролируеми и предизвикват съмнения в сексуалния идентитет.
3. Идентитет на Аза – този аспект на кризата е особено важен, още повече в условията на днешната реалност с подмяна на едни ценности с други или направо с липсата на такива /децата или възрастните са извършили тази подмяна!/. Изкушенията пред младите хора са много, това ги обърква и когато липсват стабилни, здрави отношения в семейството, когато родителите не са изградили правилно отношение с и в децата си към истинските стойностни неща в живота – това би могло да доведе по поддаване на негативни въздействия и подражание на негативни образци.
Истински загрижените за подрастващите възрастни по-скоро биха избрали отношение на разбиране, подкрепа и внимателен подход към промените във всеки един план на детето си в тази възраст, отколкото неглижиране и снизходително подценяване на вътрешния свят на младите с нагласи от рода „е хайде, и ние сме минали тази възраст, пък не сме били такива” /чудно какви/. Като че ли не взимаме и достатъчно под внимание факта, че сега светът и информацията са на един клик разстояние, че живеем в 21 век с всичките му социални, икономически и нравствени промени. Тези промени имат и своите плюсове, и своите минуси, но в крайна сметка едно нещо съществува дори и само като факт, а отношението към него е нещо друго. И дали младите ще имат положително отношение и ще се научат да се ползват по съзидателен и полезен начин от предимствата на епохата – това вече зависи в голяма степен от възрастните.
От работата ми с тийнейджъри и преди в качеството ми на директор на училище, и сега като психолог, неблагополучията им, прекаленото опозиционно поведение, крайната съпротива на „родителския или учителския авторитет”, случаите на проявена грубост и крайна агресия, се дължат най-вече на един факт – децата се чувстват дълбоко самотни и нещастни, понякога направо изгубени. Липсва им онова внимание, топлота и подкрепяща любов от възрастните, които да им създадат усещане за опора, сигурност и стабилност. Липсва им деликатното разбиране и отношение на характерните за възрастта им терзания, липсват им адекватни ориентири за тях самите, за другите и света като цяло. В откровенията им се долавя и гняв, и болка, а понякога отчаяние. Колкото и моралистично и направо лицемерно целомъдрено да сочим с пръст и осъждаме младите за това, че са арогантни, че посягат към алкохола, че „няма нищо свято за тях”, това е логично обосновано – от дефицитите на възрастните – личностни, емоционално-психологически, поведенчески, социални. Колкото и неприятно да звучи, проблемите на децата са проблеми на техните родители и ако те абдикират от своята отговорност и зряло вглеждане, признаване и поправяне на собствените си грешки, децата ще страдат. Ако си затваряме очите, ума и сърцето пред отчаяния им вик за помощ, обич и истинско внимание, все повече ще наблюдаваме сцени на агресия, вандализъм, пиянство и какво ли не още.
Да, неприемливо е за много родители – но нещата тръгват от семейството, от стила, възгледите и методите на отношение и възпитание. Възрастните трудно приемат желанието за самостоятелност и автономност на децата си, не гледат на тях като на личности – с право на глас и мнение, намират за удачни репресивните мерки, но в тази възраст така постигат по-скоро обратен ефект.
Ако обаче семейната атмосфера създава усещане за топлота, сигурност и приютеност, ако отношенията между всички членове на семейството са на основата взаимното уважение на личността и чувствата на другия, ако съществува внимание, разбиране и подкрепа на нуждите и интересите – както на възрастните, така и на децата в семейството – тогава с голяма доза сигурност можем да заявим, че тийнейджърът ще премине успешно, без сериозни сътресения периода на пубертет, а конфликтите, които той създава, ще се преодолеят от самия процес на личностово израстване.
четвъртък, 28 октомври 2010 г.
неделя, 26 септември 2010 г.
САМО ЗА ЖЕНИ
Той – истинският и качествен мъж – активен, решителен и отговорен; гъвкав и адаптивен; чувствителен и грижовен; способен да уважава и обича истинската жена.
Вероятно няма жена, която да не желае такъв мъж в живота си. Но той ще избере и допусне до себе не коя да е и не каква да е жена.
Искате ли да сте жената, желана за истинска връзка от такъв мъж, за когото да сте специална и единствена?
Искате ли да се научите как да бъдете такава жена, да умеете да предизвикате и задържите вниманието, интереса и страстта на качествения мъж?
Ако желаете това за себе си и вярвате, че го заслужавате –
може да се включите в групата,
която започва срещите си от 01.11.2010 г.
Срещите ще се провеждат в рамките на 2 астрономически часа всяка неделя /началният час ще бъде уточнен допълнително/
За повече информация и записване в групата
– тел. 0889 442 712
Вероятно няма жена, която да не желае такъв мъж в живота си. Но той ще избере и допусне до себе не коя да е и не каква да е жена.
Искате ли да сте жената, желана за истинска връзка от такъв мъж, за когото да сте специална и единствена?
Искате ли да се научите как да бъдете такава жена, да умеете да предизвикате и задържите вниманието, интереса и страстта на качествения мъж?
Ако желаете това за себе си и вярвате, че го заслужавате –
може да се включите в групата,
която започва срещите си от 01.11.2010 г.
Срещите ще се провеждат в рамките на 2 астрономически часа всяка неделя /началният час ще бъде уточнен допълнително/
За повече информация и записване в групата
– тел. 0889 442 712
сряда, 8 септември 2010 г.
САМООЦЕНКАТА
Често хората страдат, оплакват се, ядосват се, обвиняват и се обвиняват – заради ниското си самочувствие и самооценка – в сравнение с другите. Усещат и в себе си признават, че ниската им самооценка им пречи и повлиява негативно отношенията, изявата и реализацията им, влошава цялостно качеството на живота им. Много дори имат аргументи в подкрепа на едно предполагаемо високо самочувствие, но пък то все не се появява и ето ги разочарованията, неудовлетвореността, болката, негативизмът, враждебността....
Емоционалните и поведенчески реакции на ниската самооценка са различни – някои ще се отдръпнат огорчени от „този лош и несправедлив свят, който не ни разбира”, други открито ще обвиняват онези, които отказват да признаят качествата и достойнствата ни /дали обаче сме им ги показали и как/, трети ще започнат настървено да компенсират ниското си самочувствие с доказателства от рода „кой е по по-най”, четвърти направо ще се поболеят и т. н.
Какво представлява нашата самооценка? Това е усещането ни за самите нас, ядро на себепознаието. Изразява се като одобрение или неодобрение и определя убедеността на човек в собствената му значимост и ценност. Източник е както на емоционално благополучие и увереност в себе си, така и на обратното – на неудовлетвореност, тревожност, неувереност и несигурност.
Факт е, че самооценката ни е свързана освен със себеоценяването, така и с оценката и мнението на другите за нас. За съжаление в много случаи самочувствието ни е ниско именно защото сме прекалено зависими от оценката на другите и така може в един момент да сме в рая на щастието, а в следващия – в ада на страданието, но пък това нямаше да е така, ако сме научени да се обичаме, приемаме и подкрепяме вътрешно самите ние – условия, в които ще сме достатъчно стабилни и в хармония, за да поддържаме добра и адекватна на личността ни самооценка.
Най-голямо и определящо значение за формирането и поддържането на висока самооценка в живота на човек има отношението на родителите към детето – отношение както на приемане, любов и топлина, така и на поставяне на ясни граници и свобода за собствени действия, където детето да открива и заявява себе си. Важно е да се знае, че да имаме любов и приемане, е пряко свързано с идентичност на успеха, следователно и на висока самооценка, докато липсата на любов и приемане е свързана с идентичност на провала и с ниско самочувствие.
Често корените на ниската самооценка са в отношение на свръхпротекция в детството, в прекалено обгрижване и контрол, или пък наказания, несъответни на провиненията, на емоционална студенина, свръхвзискателност или прекалена строгост, на унижения на личността и чувствата на детето, на липса на подкрепа и поощрение на успехите на детето. Хора, били обект на прекалени забрани и ограничения на личната си свобода в детството, имат сериозни затруднения да взимат сами решения, неуверени са в себе си и с ниска самооценка.
От друга страна – за съжаление - все още е разпространено схващането, че не е добре детето да бъде хвалено, не е добре открито да се покаже възхищение и благоразположение, защото: така ще го разглезим, винаги може и по-добре, ще вземе да се задоволи с тази оценка и ще спре да прави добри неща, ще стане самодоволно и ще се отпусне. А истината е, че когато утвърждаваме децата и ги насърчаваме с положителни оценки, създаваме онази атмосфера на откритост и подкрепа, в която децата, а и всички хора, израстват и осъществяват цялостно потенциала си на човешки същества. /Има ли някой, който ще опровергае това, който с чиста съвест ще каже, че не му е нужно отношение на утвърждаване, насърчаване и признание?/
Без да търсим обаче оправдания за лошо или ощетило личността ни отношение на родителите ни към нас, а само обяснения, ще установим, че те са ни дали това, което са имали /защото никой не може да даде нещо, което не притежава/, правили са най-доброто, на което са били способни и са ни научили на нещата, които те самите са знаели. А и ако са си свършили перфектно работата с нас, ние какво ще правим цял живот?
Важно е да знаем, че самооценката се развива през поведението - при справяне с конкретни ситуации и постигане на цели. Ако приемем и факта, че отговорността за нашето щастие и успешност е и наша и го превърнем в предизвикателството на живота си, ще си дадем и възможност, и пространство да развиваме личността и уменията си и да изградим онази самооценка, която „да ни е по мярка”.
Емоционалните и поведенчески реакции на ниската самооценка са различни – някои ще се отдръпнат огорчени от „този лош и несправедлив свят, който не ни разбира”, други открито ще обвиняват онези, които отказват да признаят качествата и достойнствата ни /дали обаче сме им ги показали и как/, трети ще започнат настървено да компенсират ниското си самочувствие с доказателства от рода „кой е по по-най”, четвърти направо ще се поболеят и т. н.
Какво представлява нашата самооценка? Това е усещането ни за самите нас, ядро на себепознаието. Изразява се като одобрение или неодобрение и определя убедеността на човек в собствената му значимост и ценност. Източник е както на емоционално благополучие и увереност в себе си, така и на обратното – на неудовлетвореност, тревожност, неувереност и несигурност.
Факт е, че самооценката ни е свързана освен със себеоценяването, така и с оценката и мнението на другите за нас. За съжаление в много случаи самочувствието ни е ниско именно защото сме прекалено зависими от оценката на другите и така може в един момент да сме в рая на щастието, а в следващия – в ада на страданието, но пък това нямаше да е така, ако сме научени да се обичаме, приемаме и подкрепяме вътрешно самите ние – условия, в които ще сме достатъчно стабилни и в хармония, за да поддържаме добра и адекватна на личността ни самооценка.
Най-голямо и определящо значение за формирането и поддържането на висока самооценка в живота на човек има отношението на родителите към детето – отношение както на приемане, любов и топлина, така и на поставяне на ясни граници и свобода за собствени действия, където детето да открива и заявява себе си. Важно е да се знае, че да имаме любов и приемане, е пряко свързано с идентичност на успеха, следователно и на висока самооценка, докато липсата на любов и приемане е свързана с идентичност на провала и с ниско самочувствие.
Често корените на ниската самооценка са в отношение на свръхпротекция в детството, в прекалено обгрижване и контрол, или пък наказания, несъответни на провиненията, на емоционална студенина, свръхвзискателност или прекалена строгост, на унижения на личността и чувствата на детето, на липса на подкрепа и поощрение на успехите на детето. Хора, били обект на прекалени забрани и ограничения на личната си свобода в детството, имат сериозни затруднения да взимат сами решения, неуверени са в себе си и с ниска самооценка.
От друга страна – за съжаление - все още е разпространено схващането, че не е добре детето да бъде хвалено, не е добре открито да се покаже възхищение и благоразположение, защото: така ще го разглезим, винаги може и по-добре, ще вземе да се задоволи с тази оценка и ще спре да прави добри неща, ще стане самодоволно и ще се отпусне. А истината е, че когато утвърждаваме децата и ги насърчаваме с положителни оценки, създаваме онази атмосфера на откритост и подкрепа, в която децата, а и всички хора, израстват и осъществяват цялостно потенциала си на човешки същества. /Има ли някой, който ще опровергае това, който с чиста съвест ще каже, че не му е нужно отношение на утвърждаване, насърчаване и признание?/
Без да търсим обаче оправдания за лошо или ощетило личността ни отношение на родителите ни към нас, а само обяснения, ще установим, че те са ни дали това, което са имали /защото никой не може да даде нещо, което не притежава/, правили са най-доброто, на което са били способни и са ни научили на нещата, които те самите са знаели. А и ако са си свършили перфектно работата с нас, ние какво ще правим цял живот?
Важно е да знаем, че самооценката се развива през поведението - при справяне с конкретни ситуации и постигане на цели. Ако приемем и факта, че отговорността за нашето щастие и успешност е и наша и го превърнем в предизвикателството на живота си, ще си дадем и възможност, и пространство да развиваме личността и уменията си и да изградим онази самооценка, която „да ни е по мярка”.
четвъртък, 15 юли 2010 г.
* * *
Вярно ли е, че хората се нуждаят от проблемите си, че всъщност не желаят да са здрави, успешни и щастливи?
Вярно ли е, че не се нуждаят от решение на проблемите си, а от поддържането им по един или друг начин?
Вярно ли е, че предпочитат да тънат в неведение за истината за себе си, отколкото да осъзнаят своята истинска сила и същност?
Вярно ли е, че сами правят избора си да са тип неудачници и жертви, страдащи през целия си живот мъченици?
В девет от десет случая отговорът на горните въпроси е да, но това е несъзнавано. На съзнателно ниво човек вярва и привежда редица аргументи, че няма избор, възможност, че е принуден и потиснат от обстоятелства, условности, предразсъдъци и страхове. Търси причините извън себе си – винаги. Прехвърляйки по този начин обаче отговорността за неблагополучията си върху външни фактори, се лишава от шанса /или пък не желае/ да погледне в себе си и да прогледне за своето участие в това, което му се случва. Приемайки ролята на жертва, човек си осигурява обаче това, което в психологията се нарича вторична печалба. Тя ще се изрази първо в абдикиране от отговорност за собствения живот – следователно някой друг следва да я поеме - и след това в очакване или изискване на внимание, съжаление, обгрижване и т.н.
Всеки преодолял тази си нагласа и потребност психолог /който също е човешко същество и в никакъв случай господ/, както и хората, преминали през оздравителния процес на психотерапията, или пък тези, имали късмета и шанса да са отгледани и изградени като стойностни и уважаващи себе си хора, също ще кажат – да, така е и това просто е въпрос на израстване – личностно и на психологическа зрялост.
На помощ в поддържането на ролята на безпомощни жертви, от които едва ли не нищо не зависи, идват и всички видове медии, които въздействат върху съзнанието и подсъзнанието, разпространяват, оформят, поддържат какви ли не начини само и само човек да не започне да живее независимо, свободно и щастливо. Манипулират, дори изопачават информации и факти, внушават /да се сетим тук например за пропагандираните нереалистични образци на женската фигура – прекалено перфектна, прекалено слаба, та чак анорексична/. Но всичко това няма да се случва, ако липсва подходящият терен. Ако на човек му липсва онова себепознание и истинско себеуважение, въз основа на което да има свои критерии, ще се поддава лесно на външни внушения. Всеизвестно е, че не свободен /вътрешно/, не просветен, зависим и непознаващ истинската си вътрешна сила човек, е и лесно манипулируем, сплашван, използван.
Къде във всичко това е мястото на психотерапията и какво изобщо е това психотерапия? По въпроса има много мнения – на обикновени и необикновени хора /кой ли ги определя така/.
Ето някои разпространени схващания за психотерапията по нашите географски ширини: например - психологът е човек, който човърка в мозъка на някой, прави се, че много знае и може /та кой е той, че ще ми казва това и онова, аз съм писал дебелите книги – така обикновено се изказват тези, които имат най-крещяща нужда от психотерапия/.
Друго мнение – психотерапията е глупост, т.е. видиш ли, психолозите са едни хора, които се чудят с какви глупости да се занимават, а аз............../тук обикновено следва утвърждаваща тирада на собственото величие/.
Още едно много популярно мнение – психотерапията е само за лудите /горките те, а на мен нищо ми няма, освен може би това, че съм вечно неудовлетворен, попийвам, малко съм импотентен, не знам какво е да съм жена и мъжът ми ми изневерява с по-млади и красиви, а детето – то е ...............заради лошата среда, обществото, учителите, правителството, кризата и т.н.
Има хора, които в даден момент от живота си все пак се обръщат към психотерапията. Някои от тях обаче бързичко се отказват, защото просто са имали нужда да излеят душата си пред някой, който ще ги слуша /за разлика от онези, от които им е нужно/, но пък излиза така, че всъщност не търсят решение на проблема си. Или пък такива, които имат погрешните очаквания терапията да е едва ли не под формата на някакво хапче, от което веднага, без да се налагат много усилия, веднага да ти мине. Това са хората, които се страхуват и не желаят да отговорят на горните въпроси с НЕ. Те предпочитат да си останат с проблема, защото без него какво ще правят? Няма да имат възможност да се оплакват, мрънкат, обвиняват другите, ще се лишат от съжалението на себеподобните си и от проблема си патерица, с която са свикнали да куцукат.
Слава на бога! Има и друга, някои биха ги нарекли особена порода хора, невместващи се в общоприетото и натъпкано с невежество и предразсъдъци мислене хора – интелигентни, одухотворени, живи и търсещи – смело и с отговорност – онези отговори, които да им отворят очите, сърцата и ума. Те възприемат и гледат на психотерапията като възможност за собственото си израстване и успешност, като процес, който по уникален и неповторим начин вплита науката, изкуството и приключението. Защото психотерапията е точно това - специална връзка между две човешки същества, изграждащи нов тип отношения – с помощта на научното познание за ума и душата, с вълнението на особен вид приключение по пътя към нас и с изкуството да се научим да живеем пълноценно и в хармония – със себе и света.
Вярно ли е, че не се нуждаят от решение на проблемите си, а от поддържането им по един или друг начин?
Вярно ли е, че предпочитат да тънат в неведение за истината за себе си, отколкото да осъзнаят своята истинска сила и същност?
Вярно ли е, че сами правят избора си да са тип неудачници и жертви, страдащи през целия си живот мъченици?
В девет от десет случая отговорът на горните въпроси е да, но това е несъзнавано. На съзнателно ниво човек вярва и привежда редица аргументи, че няма избор, възможност, че е принуден и потиснат от обстоятелства, условности, предразсъдъци и страхове. Търси причините извън себе си – винаги. Прехвърляйки по този начин обаче отговорността за неблагополучията си върху външни фактори, се лишава от шанса /или пък не желае/ да погледне в себе си и да прогледне за своето участие в това, което му се случва. Приемайки ролята на жертва, човек си осигурява обаче това, което в психологията се нарича вторична печалба. Тя ще се изрази първо в абдикиране от отговорност за собствения живот – следователно някой друг следва да я поеме - и след това в очакване или изискване на внимание, съжаление, обгрижване и т.н.
Всеки преодолял тази си нагласа и потребност психолог /който също е човешко същество и в никакъв случай господ/, както и хората, преминали през оздравителния процес на психотерапията, или пък тези, имали късмета и шанса да са отгледани и изградени като стойностни и уважаващи себе си хора, също ще кажат – да, така е и това просто е въпрос на израстване – личностно и на психологическа зрялост.
На помощ в поддържането на ролята на безпомощни жертви, от които едва ли не нищо не зависи, идват и всички видове медии, които въздействат върху съзнанието и подсъзнанието, разпространяват, оформят, поддържат какви ли не начини само и само човек да не започне да живее независимо, свободно и щастливо. Манипулират, дори изопачават информации и факти, внушават /да се сетим тук например за пропагандираните нереалистични образци на женската фигура – прекалено перфектна, прекалено слаба, та чак анорексична/. Но всичко това няма да се случва, ако липсва подходящият терен. Ако на човек му липсва онова себепознание и истинско себеуважение, въз основа на което да има свои критерии, ще се поддава лесно на външни внушения. Всеизвестно е, че не свободен /вътрешно/, не просветен, зависим и непознаващ истинската си вътрешна сила човек, е и лесно манипулируем, сплашван, използван.
Къде във всичко това е мястото на психотерапията и какво изобщо е това психотерапия? По въпроса има много мнения – на обикновени и необикновени хора /кой ли ги определя така/.
Ето някои разпространени схващания за психотерапията по нашите географски ширини: например - психологът е човек, който човърка в мозъка на някой, прави се, че много знае и може /та кой е той, че ще ми казва това и онова, аз съм писал дебелите книги – така обикновено се изказват тези, които имат най-крещяща нужда от психотерапия/.
Друго мнение – психотерапията е глупост, т.е. видиш ли, психолозите са едни хора, които се чудят с какви глупости да се занимават, а аз............../тук обикновено следва утвърждаваща тирада на собственото величие/.
Още едно много популярно мнение – психотерапията е само за лудите /горките те, а на мен нищо ми няма, освен може би това, че съм вечно неудовлетворен, попийвам, малко съм импотентен, не знам какво е да съм жена и мъжът ми ми изневерява с по-млади и красиви, а детето – то е ...............заради лошата среда, обществото, учителите, правителството, кризата и т.н.
Има хора, които в даден момент от живота си все пак се обръщат към психотерапията. Някои от тях обаче бързичко се отказват, защото просто са имали нужда да излеят душата си пред някой, който ще ги слуша /за разлика от онези, от които им е нужно/, но пък излиза така, че всъщност не търсят решение на проблема си. Или пък такива, които имат погрешните очаквания терапията да е едва ли не под формата на някакво хапче, от което веднага, без да се налагат много усилия, веднага да ти мине. Това са хората, които се страхуват и не желаят да отговорят на горните въпроси с НЕ. Те предпочитат да си останат с проблема, защото без него какво ще правят? Няма да имат възможност да се оплакват, мрънкат, обвиняват другите, ще се лишат от съжалението на себеподобните си и от проблема си патерица, с която са свикнали да куцукат.
Слава на бога! Има и друга, някои биха ги нарекли особена порода хора, невместващи се в общоприетото и натъпкано с невежество и предразсъдъци мислене хора – интелигентни, одухотворени, живи и търсещи – смело и с отговорност – онези отговори, които да им отворят очите, сърцата и ума. Те възприемат и гледат на психотерапията като възможност за собственото си израстване и успешност, като процес, който по уникален и неповторим начин вплита науката, изкуството и приключението. Защото психотерапията е точно това - специална връзка между две човешки същества, изграждащи нов тип отношения – с помощта на научното познание за ума и душата, с вълнението на особен вид приключение по пътя към нас и с изкуството да се научим да живеем пълноценно и в хармония – със себе и света.
петък, 25 юни 2010 г.
Терапевтична група за овладяване на панически атаки
От месец септември ще стартира терапевтична група, в която може да се включат както хора, страдащи от панически пристъпи, така и такива, преживяващи състояния на тревожност и емоционален дискомфорт.
За контакт и записване: тел. 0889 442 712
Александра Заркова
За контакт и записване: тел. 0889 442 712
Александра Заркова
четвъртък, 17 юни 2010 г.
Да напиша следващите редове бях провокирана от категоричната, недопускаща съмнение в своята непогрешимост позиция на един родител по отношение на „възпитанието” – както изобщо, така и на неговото дете – човек, действащ със сила, доминантно, с чувство на омайващо самия него превъзходство и всезнание по всички важни въпроси на възпитанието. Нищо, че детето му страдаше и имаше видими и не толкова още видими проблеми. Разбира се, че първо си беше виновно самото дете, а след това и всички и всичко останало, но не и безпогрешният баща. И да не си помисли някой, че този човек е дошъл при мен за консултация или съвет. Не, такива хора, с присъщото им високомерие и надменност, не могат и да допуснат, че носят отговорност за болката и нещастието на децата си, дори не ги виждат.
Всяко човешко същество има потребности, от чието задоволяване зависи здравето, благополучието, успеха, щастието, самочувствието му. Това са нуждите от сигурност, принадлежност, подкрепа, обич и приемане; от значимост и пълноценно „хранително” общуване, от изява и признание на личността, от ласка, близост и интимност. Но като че ли една от най-основните потребности на човек е стремежът му към свобода и самоопределеност.
Но човешкото същество като начин на мислене, поведение, качество на живот е „продукт” преди всичко на влиянието, което най-важните фигури в живота му са оказали – неговите родители, баби и дядовци, първите учители, а след това и на онова, което се нарича личен опит. Доколко личен обаче е той, след като в него е усвоен до голяма степен предадения от родителите житейски техен опит, може да се постави под въпрос. /Често в процеса на терапия клиентите споделят – „така са ми казвали”, „на това са ме учели”, „това /реакция, мислене, чувстване”/ познавам, не съм се и замислял, че може да има и друго”/. А в прехваления житейски опит често се оказва, че се съдържат много по-малко истинска мъдрост, любов, благородство и утвърждаване на живота отколкото правила, по-често вредни за човешката природа и естественост, ограничения и заръки, произтичащи от безброй страхове и натоварени с враждебност към живота и света.
От най- ранна възраст сме научени да се страхуваме едва ли не от всичко – хората са лоши, животът е тежък, непоносим, светът е враждебен и лош и само чака ние да се появим, за да ни нарани и смаже.
Като вземем предвид и факта, че за много хора възпитанието се свежда както до посланието „не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря”, както и до потресаващи понякога в своята абсурдност ограничения, забрани, потискане или пренебрегване на индивидуалността и интересите на детето /защото то не знае какво иска, защото, видите ли, възрастните знаят най-добре от какво то има нужда, нищо, че това може да го прави нещастно, защото трябва да осъществи мечтата, амбицията на мама, татко, баба, дядо, нищо, че не му доставя удоволствие и развитие на истинските му заложби, а точно обратното, да ходи на пиано, балет, безброй уроци по езици, рисуване, плуване..........., нищо, че му се играе, то трябва да прави това, което му се налага отвън, което се изисква от него, за да............/тук следват аргументите на възрастните, чрез които те чисто и просто го формират, форматират, моделират и т.н. и на всичкото отгоре много си вярват/.
И така – детето, оказва се, няма възможност да избира, да се самоопредели, да се чувства свободно и победител в това, което само ще избере и в което да изяви себе си. И естествено, в нещата наложени му отвън по силата на принудата, то ще се чувства все по-нещастно и резултатите едва ли ще са такива, каквито възрастните очакват. Но.......възрастните знаят най-добре, а и удобно забравят, че и те някога са били деца, както и факта, че в живота си на зрели хора едва ли посрещат с възторг и положителни емоции упражнени върху тях ограничения, натиск или забрани.
Аз лично вярвам, че децата са много по-мъдри, естествени, справедливи, доброжелателни и умни от възрастните, че има много на какво да се научим от тях /но ако признаем това, какво ще стане с нашата претенция и желание за всемогъщество, безпогрешност и господари на живота на децата си?/
За щастие има и прекрасни и истински зрели родители, открили и за себе си, и за детето си, че най- доброто възпитание е това, в което на първо място е както общуването с него, така и уважението и утвърждаването на потребността му от свобода и самоопределение, защото това е успешният начин то развие потенциала и личността си. Такива родители с такт, деликатност и истинска обич създават условия за активна дисциплина и самодисциплина в детето си, защото му осигуряват условия, които формират умения да се усвоява някаква дейност и така да се организира тя, че да се напредва.
Обратният вариант е пасивната дисциплина, при която детето се подчинява /до кога? – въпрос на време/ на волята, натиска и изискванията – понякога направо безумни – на възрастните. Някои от тези деца след време, защото няма как да знаят какво искат да правят, тъй като не им е била дадена възможност да избират, ще се проявят като бунтари, опозиционери, недисциплинирани, ще саботират всичко, което се очаква от тях и им се натрапва, ще воюват, за съжаление по деструткивен начин, за свободата и самоопределението си. Ще бъдат обявени за трудни /а те са просто нещастни/, ще се търсят причините за хулиганското им поведение – по правило – не там, където са. Отговорът е толкова лесен и очевиден – в принудата и изискванията, обезличаваща детската личност и душа, в наказанията и строгите ограничения на свободата на детето. А който принуждава и наказва, той извършва насилие, а всяко насилие поражда гняв, омраза /нима много възрастни не знаят това по себе си/. Натрупаните обиди, унижения и болка се обръщат към възрастните, обществото, но и към самия себе си. Деца, на които по всякакви начини – директни или индиректни – им е внушавано, че са неспособни, незначителни и най-вече лоши, в един момент като че ли си казват – добре, ще съм лош. Ето го омагьосаният кръг, в който попадат деца и възрастни, болка и страдание, несполуки и провали, обвинения и осъждане, враждебност и омраза.
Има израз – децата са нашето бъдеще – и от къде на къде? Сякаш децата нямат право на техни си избори и бъдеще, та трябва да гарантират и осигурят нашето. И как не, когато възрастните всячески се стремят да ги програмират по начин, по който не децата всъщност, а възрастните да се чувстват по-доволни, по-горди със собствените си произведения, по-сигурни, че така ще запълнят собствения си празен живот. И всичко това под формата на много благовидни и безспорни /само на пръв поглед или когато е удобно/ мотиви. Защо ли тогава толкова много деца страдат и са нещастни?
Има ли изход или начин да се поправят нещата? Разбира се, че има.
Първо – едно дете заслужава да бъде създадено – заради самото него; да бъде обичано – заради самото него; да бъде уважавано в изконното му право на свобода и самоопределение – заради самото него. Второ – да се откажем от идеята си за непогрешимост и собствено величие; от стремежите си да упражняваме натиск и принуда; да престанем да компенсираме собственото си чувство за малоценност, проектирайки го върху детето под формата на родителски амбиции и изисквания за онези постижения, в които ние не сме успели. Трето – да се интересуваме и истински да общуваме с детето си; да се вслушваме в него и със сърцето си; да не решаваме вместо него, а да наблюдаваме и откриваме – с обич и истинска грижа – неговите заложби и интереси. Четвърто – да го поощряваме и за най-малкия му успех /а не да му натякваме, че детето на съседите е постигнало еди какво си/; да вярваме в него и да го подкрепяме; да го обичаме, приемаме и утвърждаваме такова, каквото е - защото там, където има обич, има и здраве, и щастие. Любовта никога нищо не поврежда.
Заб. Горенаписаното няма претенцията да изчерпва всичко по въпроса как родителите могат да навредят и увредят децата си. Има безброй начини – например свръхгрижа, свръхпротекция, игнориране, унижаващо пренебрежение, задушаваща грижа и любов /някои деца получават чак астматични пристъпи от тази „любов”/, рационализиран садизъм на родителите под формата на насилие – психическо и физическо - все на онази грижа – „за доброто на детето” и т.н.
Всяко човешко същество има потребности, от чието задоволяване зависи здравето, благополучието, успеха, щастието, самочувствието му. Това са нуждите от сигурност, принадлежност, подкрепа, обич и приемане; от значимост и пълноценно „хранително” общуване, от изява и признание на личността, от ласка, близост и интимност. Но като че ли една от най-основните потребности на човек е стремежът му към свобода и самоопределеност.
Но човешкото същество като начин на мислене, поведение, качество на живот е „продукт” преди всичко на влиянието, което най-важните фигури в живота му са оказали – неговите родители, баби и дядовци, първите учители, а след това и на онова, което се нарича личен опит. Доколко личен обаче е той, след като в него е усвоен до голяма степен предадения от родителите житейски техен опит, може да се постави под въпрос. /Често в процеса на терапия клиентите споделят – „така са ми казвали”, „на това са ме учели”, „това /реакция, мислене, чувстване”/ познавам, не съм се и замислял, че може да има и друго”/. А в прехваления житейски опит често се оказва, че се съдържат много по-малко истинска мъдрост, любов, благородство и утвърждаване на живота отколкото правила, по-често вредни за човешката природа и естественост, ограничения и заръки, произтичащи от безброй страхове и натоварени с враждебност към живота и света.
От най- ранна възраст сме научени да се страхуваме едва ли не от всичко – хората са лоши, животът е тежък, непоносим, светът е враждебен и лош и само чака ние да се появим, за да ни нарани и смаже.
Като вземем предвид и факта, че за много хора възпитанието се свежда както до посланието „не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря”, както и до потресаващи понякога в своята абсурдност ограничения, забрани, потискане или пренебрегване на индивидуалността и интересите на детето /защото то не знае какво иска, защото, видите ли, възрастните знаят най-добре от какво то има нужда, нищо, че това може да го прави нещастно, защото трябва да осъществи мечтата, амбицията на мама, татко, баба, дядо, нищо, че не му доставя удоволствие и развитие на истинските му заложби, а точно обратното, да ходи на пиано, балет, безброй уроци по езици, рисуване, плуване..........., нищо, че му се играе, то трябва да прави това, което му се налага отвън, което се изисква от него, за да............/тук следват аргументите на възрастните, чрез които те чисто и просто го формират, форматират, моделират и т.н. и на всичкото отгоре много си вярват/.
И така – детето, оказва се, няма възможност да избира, да се самоопредели, да се чувства свободно и победител в това, което само ще избере и в което да изяви себе си. И естествено, в нещата наложени му отвън по силата на принудата, то ще се чувства все по-нещастно и резултатите едва ли ще са такива, каквито възрастните очакват. Но.......възрастните знаят най-добре, а и удобно забравят, че и те някога са били деца, както и факта, че в живота си на зрели хора едва ли посрещат с възторг и положителни емоции упражнени върху тях ограничения, натиск или забрани.
Аз лично вярвам, че децата са много по-мъдри, естествени, справедливи, доброжелателни и умни от възрастните, че има много на какво да се научим от тях /но ако признаем това, какво ще стане с нашата претенция и желание за всемогъщество, безпогрешност и господари на живота на децата си?/
За щастие има и прекрасни и истински зрели родители, открили и за себе си, и за детето си, че най- доброто възпитание е това, в което на първо място е както общуването с него, така и уважението и утвърждаването на потребността му от свобода и самоопределение, защото това е успешният начин то развие потенциала и личността си. Такива родители с такт, деликатност и истинска обич създават условия за активна дисциплина и самодисциплина в детето си, защото му осигуряват условия, които формират умения да се усвоява някаква дейност и така да се организира тя, че да се напредва.
Обратният вариант е пасивната дисциплина, при която детето се подчинява /до кога? – въпрос на време/ на волята, натиска и изискванията – понякога направо безумни – на възрастните. Някои от тези деца след време, защото няма как да знаят какво искат да правят, тъй като не им е била дадена възможност да избират, ще се проявят като бунтари, опозиционери, недисциплинирани, ще саботират всичко, което се очаква от тях и им се натрапва, ще воюват, за съжаление по деструткивен начин, за свободата и самоопределението си. Ще бъдат обявени за трудни /а те са просто нещастни/, ще се търсят причините за хулиганското им поведение – по правило – не там, където са. Отговорът е толкова лесен и очевиден – в принудата и изискванията, обезличаваща детската личност и душа, в наказанията и строгите ограничения на свободата на детето. А който принуждава и наказва, той извършва насилие, а всяко насилие поражда гняв, омраза /нима много възрастни не знаят това по себе си/. Натрупаните обиди, унижения и болка се обръщат към възрастните, обществото, но и към самия себе си. Деца, на които по всякакви начини – директни или индиректни – им е внушавано, че са неспособни, незначителни и най-вече лоши, в един момент като че ли си казват – добре, ще съм лош. Ето го омагьосаният кръг, в който попадат деца и възрастни, болка и страдание, несполуки и провали, обвинения и осъждане, враждебност и омраза.
Има израз – децата са нашето бъдеще – и от къде на къде? Сякаш децата нямат право на техни си избори и бъдеще, та трябва да гарантират и осигурят нашето. И как не, когато възрастните всячески се стремят да ги програмират по начин, по който не децата всъщност, а възрастните да се чувстват по-доволни, по-горди със собствените си произведения, по-сигурни, че така ще запълнят собствения си празен живот. И всичко това под формата на много благовидни и безспорни /само на пръв поглед или когато е удобно/ мотиви. Защо ли тогава толкова много деца страдат и са нещастни?
Има ли изход или начин да се поправят нещата? Разбира се, че има.
Първо – едно дете заслужава да бъде създадено – заради самото него; да бъде обичано – заради самото него; да бъде уважавано в изконното му право на свобода и самоопределение – заради самото него. Второ – да се откажем от идеята си за непогрешимост и собствено величие; от стремежите си да упражняваме натиск и принуда; да престанем да компенсираме собственото си чувство за малоценност, проектирайки го върху детето под формата на родителски амбиции и изисквания за онези постижения, в които ние не сме успели. Трето – да се интересуваме и истински да общуваме с детето си; да се вслушваме в него и със сърцето си; да не решаваме вместо него, а да наблюдаваме и откриваме – с обич и истинска грижа – неговите заложби и интереси. Четвърто – да го поощряваме и за най-малкия му успех /а не да му натякваме, че детето на съседите е постигнало еди какво си/; да вярваме в него и да го подкрепяме; да го обичаме, приемаме и утвърждаваме такова, каквото е - защото там, където има обич, има и здраве, и щастие. Любовта никога нищо не поврежда.
Заб. Горенаписаното няма претенцията да изчерпва всичко по въпроса как родителите могат да навредят и увредят децата си. Има безброй начини – например свръхгрижа, свръхпротекция, игнориране, унижаващо пренебрежение, задушаваща грижа и любов /някои деца получават чак астматични пристъпи от тази „любов”/, рационализиран садизъм на родителите под формата на насилие – психическо и физическо - все на онази грижа – „за доброто на детето” и т.н.
събота, 1 май 2010 г.
ЗА ГОВОРЕНЕТО НА ЖЕНИТЕ. А ЗНАЯТ ЛИ КАК ДА СЛУШАТ?
Жените много говорели! Да, дори има вицове за това. Скоро в предаването „Аламинут” по телевизията аламинутът за деня беше:
„ - Вече три години не съм говорил с жена си.
- Защо, да не сте скарани?
- Не бе, не искам да я прекъсвам.”
За женското говорене – като многословие, дори необходимост, начин на себеизразяване и средство за комуникация, има причина. Тя е свързана с различния начин, по който функционира женският мозък в сравнение с мъжкия по отношение преработване на информация. От значение е и фактът, че жените са по-емоционални и чувствителни, с по-развит и богат речников запас, което намира израз в говоренето им. Мъжете първо мислят и осмислят наум и после говорят, жените мислят и осмислят на глас. Мъжете са по-конкретни и лаконични в изказа си, жените – по-обстоятелствени и изразителни. На мъжете трудно им се удава да се концентрират върху повече от едно нещо, жените успяват да правят едновременно няколко неща, едното от които е непременно да говорят. Мъжете се „товарят” от говорене, жените се „разтоварват” с говорене. Говоренето за мъжа е „да се разберем по същество”, за жената – важна част от взаимоотношенията, начин да се изрази, да сподели, да се свърже с другия и да получи разбиране и подкрепа. И ако мъжът до нея мълчи, кима от време на време или още по-лошо – гледа в телевизора или вестника, защото нейното говорене го залива или изтощава, възможно е тя да се засегне, решавайки, че той не се интересува от нея.
Всъщност понякога наистина е доста трудно за понасяне многословието и излишната обстоятелственост на женското говорене. Ами когато няколко жени решат да говорят едновременно! Това наистина е трудно за понасяне. Въздейства на слушателя по-скоро като един изнервящ и уморителен шум, при който не е възможно да се чуе ясно нищо. Но като се има предвид, че жените мислят на глас, можем да разберем причините за едновременното говорене – просто в един момент всички мислят и имат нужда някой да чуе мислите им. Дали се чуват една друга? Може би да, може би не. Дали обаче имат потребност да бъдат чути – със сигурност да.
Няма човек, за когото да не е от огромно значение другите да слушат това, което говори. За тези, които го слушат, той се преживява център на внимание. Това го кара да се чувства важен и ценен. /Има хора, при които се наблюдава висока степен на тревожност в ситуации, когато трябва да говорят пред други. Не са редки случаите, в които те проявяват поведение на избягване на подобни ситуации – именно защото изпитват огромен страх да не провалят момента, в който могат да бъдат важни и значими. Всъщност това, от което изпитваме най-голям страх, е най-желано и важно за нас./
Качеството на междуличностните отношения - интимни, приятелски, делови, служебни - зависи в голяма степен от качеството на комуникацията и общуването. Карл Юнг казва: „Истинско общуване възниква тогава, когато слушаме с разбиране – опитваме се да схванем идеята и отношението на другите хора, да усетим как те чувстват нещата, да възприемем тяхната отправна точка по отношение на това, за което те говорят”.
Т.е., става въпрос за активно слушане, при което слушаме с внимание нещо, което събеседникът ни смята за важно. Това е реверанс към него, с който печелим симпатиите му. Интересът, който засвидетелстваме, слушайки активно някого, го кара не само да говори по-непринудено и открито, но и да се чувства спокоен и сигурен в наше присъствие.
Но какво представлява по-точно активното слушане като условие за пълноценно общуване?
Общуването между хората започва с един предварителен процес първо вътре в нас. Когато искаме да споделим своя идея, мисъл, преживяване, ние ги „обличаме” както в словесна, така и в несловесна форма. Нашите думи, жестове, интонация, с които ще изразим мислите и чувствата си, зависят от намеренията ни, от емоционалното ни състояние, от характера на ситуацията, от конкретните взаимоотношения. Дали обаче човекът срещу нас ще разбере точно нашето послание или ще го „разчете” през призмата на неговите собствени очаквания, убеждения, нужди, личен опит, емоционално състояние!
В повечето случаи хората проявяват склонност да чуват онова, което искат да чуят, както и да виждат това, което искат да видят. Когато някой предполага или направо решава, какво е имал предвид другият, казвайки нещо, смисълът на посланието може и да не достигне, дори да се изтълкува съвсем погрешно от „слушащия” и така да възникват недоразумения.
Жени, с които работя, споделят, че им липсва пълноценно общуване с партньорите им, в резултат на което се чувстват неразбрани, недостатъчно принадлежни, а в някои случаи, „защото мъжът им не разбира какво му говорят”, се стига до конфликти. Повечето, особено в началото, са твърдо убедени в способността си за комуникация „на ниво” и обвиняват партньорите си в неумение и нежелание за общуване. Има и такива, които бързо стигат до извода, че е добре да преосмислят и преоценят качеството на говоренето и слушането си.
Един пример от конкретен случай – Съпругът често си пиел кафето със свои приятели в събота. Моята клиентка нямала против, още повече че имало приятни неща, с които да запълвала времето си, но никога не му го била казала ясно и недвусмислено, че за нея „съботното му кафе” не е проблем – смятала, че „той сигурно разбира”. Веднъж го попитала: „какво ще правиш утре” /събота/, а той й отговорил: „ако се опитваш да ми провалиш срещата, няма да стане”. Тя се засегнала, той се ядосал. А тя просто искала да му каже, че желае по-късно, след като се върне от срещата с приятелите си, да отидат да гледат един нов филм.
Когато нещата не се назовават точно, комуникацията е неясна и е логично двама души да не се „чуят” и разберат. Липсата на директност от клиентката ми е довело в случая до интерпретация на посланието й, резултат от нагласите, чувствата и опасенията на партньора й. Ако тя беше казала „искам след срещата ти да отидем на кино”, той вероятно нямаше да се уплаши, че тя има намерение да го контролира или ограничава.
Когато слушаме някого с истинско внимание и съсредоточено, е добре да отчетем следните неща – какво точно се опитва да каже и как се чувства, какво преживява. И ако не сме сигурни, че го разбираме, да попитаме и проверим впечатленията си. Защо ли? Защото всеки по себе си знае колко му е важно някой не само да го слуша, но и да го чува, т.е., да го усеща, разбира и възприема като едно цяло от неговите мисли, чувства, тревоги - без критика, без осъждане. Най-важното без осъждане!
Не рядко хората, оценявайки другите, направо ги осъждат. Може би защото те самите са били критикувани и съдени често и не познават друго, различно отношение. Може би, съдейки нечие поведение, искат да привлекат вниманието върху себе си. Или пък защото, съдейки другите, се самозалъгват, че са нещо повече от тях.
Всички ние оценяваме другите, но ако оценката ни напомня или направо е присъда, тя е лишена от морал, а това не помага на никого да изгради пълноценни отношения и здрави връзки.
Хората, които престават да съдят другите и започват да общуват с тях „ненатоварени” от предварителни очаквания, опасения и нагласи, плод на техни лични проблеми, успяват да подобрят взаимоотношенията и връзките си с другите. До това прозрение стигат хора, които минават през психотерапия.
На един етап от терапията моя пациентка сподели, че колкото повече се отказва както от „родителската си непогрешимост”, така и от онези „разумни и правилни” съвети, в които обаче са се съдържали критичност и нравонаучителна взискателност, с дъщеря й се разбират прекрасно. И не само това. Тя започна да „чува” дъщеря си и да се интересува от нея по един нов и различен начин – не само от фактите, както самата тя се изрази, но преди всичко от чувствата, преживяванията й и гледната й точка. Създавайки на детето си усещането, че няма непременно да реагира критично на неговите мисли и чувства, тя всъщност му даде сигурност и спокойствие.
За всеки е важно пълноценното и ангажирано с внимание и чувство говорене, слушане и общуване, защото това е начин да си дадем един на друг не само информация, но и емоция, подкрепа, сигурност, „да се нахраним” и емоционално, и интелектуално.
А често хората си мислят нещо наум докато събеседникът им говори. Погледът им е някъде встрани или просто блуждаят. Понякога прекъсват, за да „вметнат” нещо, нямащо нищо общо с разговора или направо сменят темата. Освен че това се преживява неприятно от говорещия, той може да реши и да се отдръпне от подобно „общуване”, в което се чувства пренебрегнат и сам.
Предимствата на това, да чуваме другия, като го слушаме не само с ушите си, но и с очите, ума и сърцето си, е голямо. Тогава не имитираме слушане, а забелязваме и отчитаме позата на тялото, жестовете, чувствата и емоциите, погледа, начина, по който събеседникът ни казва нещата. Това именно ни отваря възможността и да го усетим, и да го разберем правилно, и да разчетем и отвърнем съответно на посланията му. От какъвто и характер и естество да е комуникацията, ако развием умения да говорим ясно и слушаме активно, ще имаме условията да изградим пълноценни и удовлетворяващи взаимоотношения, в които да се чувстваме принадлежни, успешни и щастливи.
„ - Вече три години не съм говорил с жена си.
- Защо, да не сте скарани?
- Не бе, не искам да я прекъсвам.”
За женското говорене – като многословие, дори необходимост, начин на себеизразяване и средство за комуникация, има причина. Тя е свързана с различния начин, по който функционира женският мозък в сравнение с мъжкия по отношение преработване на информация. От значение е и фактът, че жените са по-емоционални и чувствителни, с по-развит и богат речников запас, което намира израз в говоренето им. Мъжете първо мислят и осмислят наум и после говорят, жените мислят и осмислят на глас. Мъжете са по-конкретни и лаконични в изказа си, жените – по-обстоятелствени и изразителни. На мъжете трудно им се удава да се концентрират върху повече от едно нещо, жените успяват да правят едновременно няколко неща, едното от които е непременно да говорят. Мъжете се „товарят” от говорене, жените се „разтоварват” с говорене. Говоренето за мъжа е „да се разберем по същество”, за жената – важна част от взаимоотношенията, начин да се изрази, да сподели, да се свърже с другия и да получи разбиране и подкрепа. И ако мъжът до нея мълчи, кима от време на време или още по-лошо – гледа в телевизора или вестника, защото нейното говорене го залива или изтощава, възможно е тя да се засегне, решавайки, че той не се интересува от нея.
Всъщност понякога наистина е доста трудно за понасяне многословието и излишната обстоятелственост на женското говорене. Ами когато няколко жени решат да говорят едновременно! Това наистина е трудно за понасяне. Въздейства на слушателя по-скоро като един изнервящ и уморителен шум, при който не е възможно да се чуе ясно нищо. Но като се има предвид, че жените мислят на глас, можем да разберем причините за едновременното говорене – просто в един момент всички мислят и имат нужда някой да чуе мислите им. Дали се чуват една друга? Може би да, може би не. Дали обаче имат потребност да бъдат чути – със сигурност да.
Няма човек, за когото да не е от огромно значение другите да слушат това, което говори. За тези, които го слушат, той се преживява център на внимание. Това го кара да се чувства важен и ценен. /Има хора, при които се наблюдава висока степен на тревожност в ситуации, когато трябва да говорят пред други. Не са редки случаите, в които те проявяват поведение на избягване на подобни ситуации – именно защото изпитват огромен страх да не провалят момента, в който могат да бъдат важни и значими. Всъщност това, от което изпитваме най-голям страх, е най-желано и важно за нас./
Качеството на междуличностните отношения - интимни, приятелски, делови, служебни - зависи в голяма степен от качеството на комуникацията и общуването. Карл Юнг казва: „Истинско общуване възниква тогава, когато слушаме с разбиране – опитваме се да схванем идеята и отношението на другите хора, да усетим как те чувстват нещата, да възприемем тяхната отправна точка по отношение на това, за което те говорят”.
Т.е., става въпрос за активно слушане, при което слушаме с внимание нещо, което събеседникът ни смята за важно. Това е реверанс към него, с който печелим симпатиите му. Интересът, който засвидетелстваме, слушайки активно някого, го кара не само да говори по-непринудено и открито, но и да се чувства спокоен и сигурен в наше присъствие.
Но какво представлява по-точно активното слушане като условие за пълноценно общуване?
Общуването между хората започва с един предварителен процес първо вътре в нас. Когато искаме да споделим своя идея, мисъл, преживяване, ние ги „обличаме” както в словесна, така и в несловесна форма. Нашите думи, жестове, интонация, с които ще изразим мислите и чувствата си, зависят от намеренията ни, от емоционалното ни състояние, от характера на ситуацията, от конкретните взаимоотношения. Дали обаче човекът срещу нас ще разбере точно нашето послание или ще го „разчете” през призмата на неговите собствени очаквания, убеждения, нужди, личен опит, емоционално състояние!
В повечето случаи хората проявяват склонност да чуват онова, което искат да чуят, както и да виждат това, което искат да видят. Когато някой предполага или направо решава, какво е имал предвид другият, казвайки нещо, смисълът на посланието може и да не достигне, дори да се изтълкува съвсем погрешно от „слушащия” и така да възникват недоразумения.
Жени, с които работя, споделят, че им липсва пълноценно общуване с партньорите им, в резултат на което се чувстват неразбрани, недостатъчно принадлежни, а в някои случаи, „защото мъжът им не разбира какво му говорят”, се стига до конфликти. Повечето, особено в началото, са твърдо убедени в способността си за комуникация „на ниво” и обвиняват партньорите си в неумение и нежелание за общуване. Има и такива, които бързо стигат до извода, че е добре да преосмислят и преоценят качеството на говоренето и слушането си.
Един пример от конкретен случай – Съпругът често си пиел кафето със свои приятели в събота. Моята клиентка нямала против, още повече че имало приятни неща, с които да запълвала времето си, но никога не му го била казала ясно и недвусмислено, че за нея „съботното му кафе” не е проблем – смятала, че „той сигурно разбира”. Веднъж го попитала: „какво ще правиш утре” /събота/, а той й отговорил: „ако се опитваш да ми провалиш срещата, няма да стане”. Тя се засегнала, той се ядосал. А тя просто искала да му каже, че желае по-късно, след като се върне от срещата с приятелите си, да отидат да гледат един нов филм.
Когато нещата не се назовават точно, комуникацията е неясна и е логично двама души да не се „чуят” и разберат. Липсата на директност от клиентката ми е довело в случая до интерпретация на посланието й, резултат от нагласите, чувствата и опасенията на партньора й. Ако тя беше казала „искам след срещата ти да отидем на кино”, той вероятно нямаше да се уплаши, че тя има намерение да го контролира или ограничава.
Когато слушаме някого с истинско внимание и съсредоточено, е добре да отчетем следните неща – какво точно се опитва да каже и как се чувства, какво преживява. И ако не сме сигурни, че го разбираме, да попитаме и проверим впечатленията си. Защо ли? Защото всеки по себе си знае колко му е важно някой не само да го слуша, но и да го чува, т.е., да го усеща, разбира и възприема като едно цяло от неговите мисли, чувства, тревоги - без критика, без осъждане. Най-важното без осъждане!
Не рядко хората, оценявайки другите, направо ги осъждат. Може би защото те самите са били критикувани и съдени често и не познават друго, различно отношение. Може би, съдейки нечие поведение, искат да привлекат вниманието върху себе си. Или пък защото, съдейки другите, се самозалъгват, че са нещо повече от тях.
Всички ние оценяваме другите, но ако оценката ни напомня или направо е присъда, тя е лишена от морал, а това не помага на никого да изгради пълноценни отношения и здрави връзки.
Хората, които престават да съдят другите и започват да общуват с тях „ненатоварени” от предварителни очаквания, опасения и нагласи, плод на техни лични проблеми, успяват да подобрят взаимоотношенията и връзките си с другите. До това прозрение стигат хора, които минават през психотерапия.
На един етап от терапията моя пациентка сподели, че колкото повече се отказва както от „родителската си непогрешимост”, така и от онези „разумни и правилни” съвети, в които обаче са се съдържали критичност и нравонаучителна взискателност, с дъщеря й се разбират прекрасно. И не само това. Тя започна да „чува” дъщеря си и да се интересува от нея по един нов и различен начин – не само от фактите, както самата тя се изрази, но преди всичко от чувствата, преживяванията й и гледната й точка. Създавайки на детето си усещането, че няма непременно да реагира критично на неговите мисли и чувства, тя всъщност му даде сигурност и спокойствие.
За всеки е важно пълноценното и ангажирано с внимание и чувство говорене, слушане и общуване, защото това е начин да си дадем един на друг не само информация, но и емоция, подкрепа, сигурност, „да се нахраним” и емоционално, и интелектуално.
А често хората си мислят нещо наум докато събеседникът им говори. Погледът им е някъде встрани или просто блуждаят. Понякога прекъсват, за да „вметнат” нещо, нямащо нищо общо с разговора или направо сменят темата. Освен че това се преживява неприятно от говорещия, той може да реши и да се отдръпне от подобно „общуване”, в което се чувства пренебрегнат и сам.
Предимствата на това, да чуваме другия, като го слушаме не само с ушите си, но и с очите, ума и сърцето си, е голямо. Тогава не имитираме слушане, а забелязваме и отчитаме позата на тялото, жестовете, чувствата и емоциите, погледа, начина, по който събеседникът ни казва нещата. Това именно ни отваря възможността и да го усетим, и да го разберем правилно, и да разчетем и отвърнем съответно на посланията му. От какъвто и характер и естество да е комуникацията, ако развием умения да говорим ясно и слушаме активно, ще имаме условията да изградим пълноценни и удовлетворяващи взаимоотношения, в които да се чувстваме принадлежни, успешни и щастливи.
сряда, 27 януари 2010 г.
bbT
Върху живота на хората оказват влияние много външни фактори, един от които и то доста могъщ, са медиите - защото достигат лесно до всички нас, с информацията, която ни предлагат, защото формират отношение, мнения и позиции. Понякога служат за коректив на обществени нагласи или пък създават такива. Биха могли и да манипулират човешкото съзнание – особено тогава, когато на човек му липсват онези собствени „филтри”, през които да пропуска значимото и да отхвърля ненужното. Вероятно не съм единствената, която споделя и виждането, че е важен не само професионализмът и визията на работещите в тях, а и отговорността за начина и средствата за въздействие върху читателя, слушателя или зрителя. На нас, като потребители на това, което ни предлагат медиите, ни е необходимо отношение и критичност, които от една страна ни правят активни участници в този вид комуникация, а от друга – ни помага да избираме онова, което да ни обогатява.
Слава богу, днес имаме много възможности за избор – на медия или предаване, които да отговарят както на нашите нужди за определен вид информация и преживяване, така и на потребността ни от съдържателност, духовна и интелектуална храна.
Аз също имам своето мнение и отношение към това, което чета, слушам или гледам и изборите ми се определят от моите критерии, потребности и нагласи. Имам и лични впечатления от контакти с журналисти от различни медии, взимали интервюта от мен. До този момент обаче не съм имала нуждата да споделя свои преживявания и впечатления. Сега обаче съм провокирана да го направя. Наскоро бях поканена да участвам в едно предаване по телевизия bbt – „По женски”. Да си призная, предавания по точно тази телевизия не бях гледала. Приятно ме изненада първо екипът - млади, талантливи, способни хора, отворени за важни, значими и актуални теми. Теми, които вълнуват хората и от дискусиите по които всеки може да „вземе” нещо полезно за себе си. Водещата на предаването, Елена – красива и с очарователна усмивка млада жена, явно добре подготвена за темите на предаванията и много интелигентна, води разговорите със завидна елегантност и непринуденост. Естествената лекота, с която общува с гостите си, значимостта на обсъжданите проблеми и съдържателността на разговорите, създават онази атмосфера, в която човек се чувства и приятно, и обогатен от това, че е избрал точно това предаване, защото има и какво да научи, има и какво да съпреживее.
Слава богу, днес имаме много възможности за избор – на медия или предаване, които да отговарят както на нашите нужди за определен вид информация и преживяване, така и на потребността ни от съдържателност, духовна и интелектуална храна.
Аз също имам своето мнение и отношение към това, което чета, слушам или гледам и изборите ми се определят от моите критерии, потребности и нагласи. Имам и лични впечатления от контакти с журналисти от различни медии, взимали интервюта от мен. До този момент обаче не съм имала нуждата да споделя свои преживявания и впечатления. Сега обаче съм провокирана да го направя. Наскоро бях поканена да участвам в едно предаване по телевизия bbt – „По женски”. Да си призная, предавания по точно тази телевизия не бях гледала. Приятно ме изненада първо екипът - млади, талантливи, способни хора, отворени за важни, значими и актуални теми. Теми, които вълнуват хората и от дискусиите по които всеки може да „вземе” нещо полезно за себе си. Водещата на предаването, Елена – красива и с очарователна усмивка млада жена, явно добре подготвена за темите на предаванията и много интелигентна, води разговорите със завидна елегантност и непринуденост. Естествената лекота, с която общува с гостите си, значимостта на обсъжданите проблеми и съдържателността на разговорите, създават онази атмосфера, в която човек се чувства и приятно, и обогатен от това, че е избрал точно това предаване, защото има и какво да научи, има и какво да съпреживее.
Абонамент за:
Публикации (Atom)