сряда, 15 април 2009 г.

* * *

Израз на свобода и независимост, или поне на стремеж към тях, е човек да изказва мнение и позиция, да прави коментари – за нещо, което го е провокирало.
Изказвайки свое мнение, позиция или коментар, няма как, влагаме в тях свой мотив. Друг е въпросът доколко истинският мотив е осъзнат или остава неосъзнат. Но така или иначе, мотивът е личен, затова казваме и лично мнение. Ние държим на него и го защитаваме – защото то има стойност за нас. Защо ли? Защото искаме то отразява нас самите – като важни и значими – със своя опит и познание, чувствителност и преживявания, ценности и нужди. Отстоявайки личното си мнение, защитаваме всъщност както своето усещане за собствена значимост, така и правото си на свободно и независимо съществуване – дори заявено и само с едно различно от другите мнения. Нима в личната позиция не прозира желанието и потребността ни да сме по-специални, да сме индивидуалност, разпознаваема сред масата! А масата и характерният за нея комформизъм изключват, не позволяват вътрешна свобода и независимост, т.е., правото на лична позиция и индивидуалност. Там има сивота, уеднаквяване и безличност. Там има отказ от личното, различното и принуда за приемане на общото.
Най-лично осъзнатите неща, с които наистина бихме се отличили от масата и с които не се страхуваме да заявим своята вътрешна свобода и независимост, /защото наистина се чувстваме вътрешно свободни и независими/ аз мисля, че са тези, зад които открито и честно заставаме със своето лично име. Правим го както с отговорността, така и със съзнанието, че просто даваме – от своя опит, от своите мисли и чувства, от своя вътрешен свят – на тези, които искат и са готови да взимат. Знаем, че има и много други – лични мнения – и сме толерантни към тях, защото стойността и съдържанието на всяко мнение е съответно както на прозиращите в него лични мотиви и потребности, така и на нивото на личностно и емоционално израстване на човека.

петък, 10 април 2009 г.

Независимост и свобода

Аз лично съм убедена, че истинският стремеж, стойност и смисъл на човешкото съществуване е именно независимостта и свободата. /Това се потвърждава и от историята, която свидетелства за борбите не на един народ за свободен и независим живот./
В работата ми с пациенти идва момент, когато човекът срещу мен започва да разбира, както че е влагал съвсем погрешен смисъл в това, което е наричал свобода и независимост, така и че неговото съществуване е било всичко друго, но не и свободно и независимо, а по-скоро предопределено или подчинено на изисквания отвън и нямащи нищо общо или твърде малко общо с истинската същност и чувствителност на човека. Тогава възникват въпроси – „Кой и какъв всъщност съм аз, познавам ли се изобщо, това ли е животът, който искам за себе си? В лъжа и илюзия ли – за себе си, за другите, за света, за истинската етика, морал и ценности – съм живял? Нещата, които правя, израз на моята свобода, воля и мечти ли са или са в отговор на нещо друго? Това, че се чувствам болен, неудовлетворен, тревожен, нещастен, гневен, виновен, ............резултат от моята „свобода и независимост” ли е или от моята не свобода и не независимост?”
Искаме или не обаче, ние сме социални същества. Живеем заедно в едно общо социално пространство с другите членове на социума. Спазваме или пък не правила, норми и закони. Съобразяваме се или пък не с условности, предразсъдъци, традиции, изисквания – на държавата, на институциите, на „авторитетите”, на роднините, на близките, на семейството, на децата, на ............Другите! От най-ранна възраст ставаме и сме обект на наблюдение и най-вече на сравнение – с другите /кои, какви други/! Защото постоянно търпим критика, започваме не само да я очакваме, но и да се самоосъждаме, ако не дай си боже, сме различни от някои други, ако не правим нещата както е „правилно” и „прието” /от кого/! Чувстваме се отхвърлени, дори аутсайдери, ако не оправдаваме нечии „очаквания”, ако излизаме извън нечии очертания, критерии и изисквания – на обществото, на училището, на семейството. Става направо невъзможно и немислимо да се надяваме на „благоволение”, признание или приемане, ако не сме уеднаквени с другите, ако не сме приели доброволно ролята на сиви и безлични конформисти. Иначе – ще ни стигнат хорските одумки, ще предизвикаме общественото мнение! А това е страшно, особено тогава, когато са ни „научили”, че това са нещата, с които „трябва” да се съобразяваме в „нашия” живот.
Затова - да изберем онова „сигурното” – да сме един от всички, да приемем това, което ни налагат отвън! Да не се отличаваме и различаваме! Да живеем живота на другите, не нашия – така е по-безопасно, по-безрисково! Нищо, че ще страдаме, нищо, че ще имитираме живот! Нищо, че ще сме просто наблюдатели на изнизващия се покрай нас живот, но не и участници в него! Да живее псевдоиндивидуализмът”! Е, все ще намерим с какво да залъжем и себе си и другите, че сме „щастливи и успешни”. Че за какво са пристрастяванията, за какво е лицемерието и фалша! Ще се държим „възпитано”, така, както цял живот се е очаквало от нас! Ще се научим да се контролираме,/но в лошия смисъл/ ще се потискаме! Няма да даваме израз на чувствата си, ще крием и задържаме поривите си, ще надзираваме жестовете, усмивката си. Никакво отпускане! Никаква спонтанност!
Да, но някъде от дълбините на истинската ни природа човешкото ни същество, потискало и изтласквало чувства и емоции, започва да напомня за себе си и да се бунтува срещу тази и външна, и вътрешна скованост – със страдание и неудовлетворение, с гняв и вина, с тревога и болка, или пък с копнеж и надежда!? Заговаря интуицията – отричана, пренебрегвана, заради чисто рационално мислене и поведение, заради страха, че ние сме много повече от съществото в рамката, в която са ни поставили.
Е, тук има два пътя – някои разбират, че без свобода отвътре, няма свобода въобще и имат смелостта да си възвърнат своята автентичност и цялост, т.е. спонтанността. Научават се да приемат и да се радват на истинската природа на нещата, да се отпускат и наслаждават на хармонията в живота. Други, в негодуванието си, направо въстават срещу всичко, носещо за тях смисъла на конформизъм, потискане, норма и правило и възприемат прекалено освободено, разпасано или грубо поведение. Има и една друга категория хора – тези, които въпреки нещастието си, изобщо не им хрумва или отказват да приемат, че качеството на живота им може да зависи от тях. Те ще търсят, дори ще са убедени, че причините винаги са извън тях. Но подобен отказ от поемане на лична отговорност за собствения живот не води до нищо добро.
Така или иначе – от страх, от криворазбрана освободеност или пък от вътрешни противоречия – много слагат маската на фалшивата непринуденост. Тя обаче няма нищо общо с истинската спонтанност. Истинската спонтанност означава липса на страх и вътрешна независимост и свобода. Колкото повече робуваме на даден предразсъдък, натрапено ограничение или на сковаващо духа и цялото ни същество правило или норма, толкова повече ни е невъзможно да почувстваме и проумеем както себе си, така и света около нас. Защо ли? Защото нещата, които отвън ни ограничават, ни карат да се идентифицираме с определен модел, който някой някога си ни е посочил и наложил, като пример, който да следваме.
Когато живеем неприродосъобразно, т.е. в разрез и нашата истинска вътрешна природа – а това е нашата чувствителност, нашите интереси, нашите желания, нашите симпатии и антипатии към другите, когато сме „нащрек” и се страхуваме от живота и хората, тогава всъщност унищожаваме спонтанността и свободата на усещанията и действията си, унищожаваме нашата непринуденост. Живот наужким!
Да се изненадаме ли тогава, че хората имат емоционални-психически проблеми? Че се чувстват изгубени, самотни и нещастни?
Нито един проблем обаче не може да бъде решен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Да бъдем свободни и щастливи е въпрос на лично осъзнаване и личен избор, т.е. на лична отговорност. Истинската свобода е въпрос на собствено развитие и вътрешно израстване. Само тогава човешкото същество не може да се изхаби или деградира. Само тогава е в състояние да преоткрие своята истинска принадлежност към хората и света. Само тогава може да се радва на живота и да го живее пълнокръвно и пълноценно.
Човек става свободен само тогава, когато той сам се превърне за себе си във върховен закон. Това означава да си изгради свои критерии за добро и зло, които да спазва по собствено желание, а не по принуда. Правдивост, чистота, вярност и искреност към себе си – ето единствената мислима етика. Морал да, но не и морализаторстване!