сряда, 9 декември 2009 г.

ЖЕНАТА /И САМО ТЯ/ МОЖЕ ДА СПАСИ СВЕТА

Дали ако светът се управляваше от жени щеше да има толкова войни и безмислени човешки загуби и трагедии! Дали ако законите се пишеха и прилагаха предимно от жени нямаше да сме свидетели на повече хуманност, толерантност, истински ред и законност! Дали ако повече отговорни държавни постове се заемаха от жени не бихме наблюдавали повече смисленост, искреност, творчество и човечност в управлението им! Дали ако жените бяха по-свободни вътрешно и преодолели комплекса си за малоценност от това, че са жени, нямаше да има повече хармония, любов, топлина и здраве в живота!
Предполагам, че тук някои вероятно ще ме обявят за идеалистка, феминистка /в никакъв случай/, за някой, който говори глупости, живее с илюзии и т.н. Други пък може би учудено ще питат: има ли изобщо нужда света да бъде спасяван – защо, от какво, от кого, как? Сигурна съм обаче, че не са малко и хората, които споделят и вярват, че Жената наистина може да спаси света, т.е. човека и човешкото в човека. От какво ли – от разрухата и деградацията например – морална, духовна, човешка, материална, от нещастието и болката, които тя носи.
Жената, бидейки подценявана и обезличавана /по всевъзможни начини, един от които е например рекламната индустрия, пропагандирайки и налагайки онзи образ на жената, който единствено цели да задоволи мъжките мечтания/ и обявена за нещо по-долу от мъжа, /скоро в един филм – „Разобличаване” – на полицейския заместник-началник Бренда Джонсън й беше отправена следната реплика – „вашата репутацията компенсира пола ви/, страдайки от чувството си малоценност, измисля обаче начини да му го върне! Нима са малко жените, които „осакатяват” мъжете си с подлички, саркастични и садистични намеци и подигравки? Или пък онези, които поемат контрола вкъщи, превръщат се в мъжа в дома /но защо ли пък после толкова страдат от това и се размечтават за мъжа, който поема отговорност, който е инициативен и решителен, галантен и мъжествен/. Други пък стават прекалено борбени, прекалено агресивни, прекалено самоуверени и на всяка цена искат да доказват на мъжете, че са повече от тях. /А мъжете се плашат от всичко прекалено/. Трети пък така се обезличават отвътре, че компенсират това с „перфектен” външен вид. Факт е, че не са малко жените, които не само че не се гордеят с пола си, но дори го отхвърлят. Неудовлетворени от женската си участ, някои желаят да са мъже – заради „предимствата”, в чието толериране обаче и те участват. Отхвърляйки съзнавано или не своята женственост, дори отхвърлят и това, което е характерен техен израз – менструацията и майчинството - символи на „женското” в тях. Да се чудим ли тогава защо доста жени преживяват менструацията си с толкова болки, дори срам и депресивност! Или пък защо има жени, чийто медицински изследвания не отчитат нищо патологично, но не могат да забременеят! Това просто си е психологически стерилитет.
Дали има изход за жената, следователно за човечеството! Има, но е необходимо осъзнаване и поемане в правилната посока. Най-важното е жената да се освободи от чувството си за малоценност като жена,т.е. да не живее по чужди за нея норми и критерии, да се освободи от дълго трупаните предразсъдъци относно ролята и мястото й в живота и обществото. Да не преценява себе си според мъжките изисквания, да се откаже от инертността, подчинението и бездействието, в които я вкарват изрази като „създадена е от реброто на Адам” – т.е. тя е второ качество човек. Да заживее със съзнание за собствена си ценност, идваща именно от пола й, със самоуважение и утвърждаване на най-големите й богатства, затрупани под пластове безмислени правила и насадени предразсъдъци. Да еманципира духа си, светогледа и себеусещането си. Днес все повече жени се стремят към това и затова може би изобщо не е случайно, че терапията, като начин за личностно израстване и търсене на истинското Аз, избират предимно жени.
Здравата и зряла психически жена знае, че истинската женственост и качества на пола й не се свеждат до външни признаци, а са начин на мислене, чувстване и поведение, на излъчване и енергия. Тя нито търси, нито демонстрира самодостатъчност. Знае и приема, че с мъжа са допълващи се противоположности, че между тях има естествена, природна взаимозависимост, без която светът би изчезнал. Осланя се на способностите и енергията си, за да „води”, когато обстоятелствата го налагат, но приема и да бъде „водена”. Уважава и приема „слабостта” на мъжа и не изисква от него да е от желязо.
Да си женствена и истинска жена – това е качество, символ на състрадание, сила, мъдрост, топлина и интелект /не интелектуалност/. И ако мъжът просто произвежда неща и се стреми да търси някакъв Смисъл на живота, то жената е благословена да създава живота и да изживява Смисъла. Затова тя единствено може да съхрани и спаси света – като се доверява и уповава на истинската си природа, която е призвана да създава, а това е най- човешкото в човека.

петък, 6 ноември 2009 г.

СМИСЪЛ

Въпросът за търсенето на СМИСЪЛ е екзистенциален – на самото съществуване, на смисъла на съществуването или на конкретен смисъл на собственото съществуване. Да се намери смисъл е важно и необходимо, защото това е мотивация за живот, може да бъде осъществен единствено от човека и така той да постигне значимост и да бъде удовлетворена собствената му воля за смисъл.
Има твърдения, че човешките ценности и смисълът са само защитни механизми, необходими реакции и сублимация. Вероятно понякога личната грижа за ценностите може и да прикрива дълбоки вътрешни емоционално-личностни конфликти. Възможно е да става въпрос и за лъжливи добродетели и стойности и за такива, които на всяка цена не бива да бъдат разкривани. Но също така е възможно, по-дълбоко в човека, под лъжливото, да е автентичното и същинското - там, където е човешкият стремеж към осмислен и съдържателен живот. Там можем да открием за какво копнее дълбоко в себе си човешкото същество.
Липсата на смисъл, която е екзистенциална празнота, се проявява като отегчение и скука, понякога прикривани под различни маски. Различни са и средствата за компенсирането им. Понякога това става чрез желание за власт, дори в примитивна форма, в стремеж и алчност за пари или преследване на удоволствия. Друго средство за компенсиране е алкохолът, безразборният или групов секс, както и употребата на лекарства с психотичен ефект и дрога. /В една реклама на „Кубети” се казва: „По-малко скука, повече забавление”; а пък в друга – на снакс „Лото” – „Замества всичко, дори него”, в случая партньора. Да, има хора, които с ядене притъпяват скуката./
Характерно за поведението и особеностите на нагласите на хората, изпадащи в скука и отегчение, е липсата на стойностни интереси и интересни неща за вършене, на занемареност по отношение на развитието им – личностно и афективно, /дори на отричане на подобна необходимост/, на съзнание за нуждата от концентриране и отговорност към качеството на живота им.
Например, много от младите хора, употребяващи дрога, твърдят, че тя ги „възбужда”, че разширява хоризонта на преживяванията им и им носи блаженство. Всъщност доста от наркозависимите мечтаят за по-дълбоки, вълнуващи и истински усещания. Някои от тях наистина притежават онзи независим и приключенски дух и честност, които ако са използвани за неща продуктивни и съзидателни, ще сме свидетели на качествен растеж и постижения. Наркотикът обаче, така както и алкохолът и другите компенсатори на скуката и отегчението, не биха били в състояние да премахнат дълбоките им корени. Това е възможно само чрез усилена, съзнателна, съзидателна и целенасочена работа върху себе си, чрез търпение и постоянство в опознаването на собствената личност и коригиране на онези нейни аспекти, причина за празния и скучен живот.
Има още един и то достатъчно тревожен начин, по който хората компенсират скуката и духовната си празнота – насилието и деструктивността. Той може да се изяви в пасивна форма и тогава бива привлечен от информации за катастрофи, престъпления, убийства, изнасилвания и други форми на жестокост, охотно предлагани от медиите. Тези информации се превръщат в „храна” за онези представители на човешкия род, за които тя носи бърза възбуда, облекчаваща скуката им – без каквито и да е усилия от тяхна страна за някакви вътрешни смислени и духовни действия, просто защото не са способни на такива. Обаче, от пасивното наслаждаване от насилието, нещастието и всякакви форми на жестокост, до активното предизвикване на възбуждане чрез садистично или десктруктивно поведение, има само една крачка. Единствено количествена е разликата между онова „шегаджийско, дебелашко или невинно” удоволствие от заяждането, дразненето или тормозенето на някого до участието в тълпата, която руши и линчува. И ако на отегчения и скучаещ човек не му се предложи източник на възбуждане отвън, той сам ще си намери повод, ще си създаде своя сцена, герои, мотиви.
Истина е, че поведението на човек се определя и мотивира от приоритетните и доминантни цели, а те няма как – свързани са както с нагласите ни, така и с дълбоките ни потребности – лични, специфични, екзистенциални. Начините за удовлетворяването им са различни. Например, нуждата от обект, пред който да изпитваме възхищение и преклонение, може да бъде задоволена или чрез преданост, любов и желание за истина, или чрез преклонение и утвърждаване на деструктивни „идоли и герои”.
Потребността от близост и взаимоотношения – чрез любов и нежност или чрез зависимост, садизъм, мазохизъм.
Нуждата от трайно присъствие, от единство, се удовлетворява или чрез любов, чувство за солидарност, толерантност, приятелски отношения, или чрез пиянство, зависимост от наркотици, обезличаване.
Потребността да бъдем ефективни и пълноценно реализирани – чрез продуктивен и съзидателен труд или любов, или чрез садизъм и деструктивност.
Нуждата от стимулиране и възбуда може да бъде задоволена или чрез съдържателен и продуктивен интерес към човека, природата, изкуството, новаторството или чрез алчното преследване на разнообразни и бързо сменящи се удоволствия.
Вижда се, че се открояват определени начини на удовлетворяване на потребностите на човек – на двата полюса - положителни и съзидателни и негативни и разрушителни. Естествено е любовта, справедливостта, толерантността и солидарността да са прояви на съзидателната и позитивна човешка ориентация, утвърждаваща живота, докато алчността, нарцисизмът, садомазохизмът, разрушението – да са в обратната посока – потискащи, отричащи и унищожаващи живота. В хората обикновено се наблюдава смесица от негативния и позитивен начин на задоволяване на нуждите им. За поведението им, за качеството на живота им и възможностите им за промяна, има значение какво е присъствието и силата на съответния начин.
Днес, в това забързано и прекалено цивилизовано време, в тази действителност на загуба на ценности и духовна нищета, на човешкото в човека, на грозни, граничещи с безумството на крайната жестокост посегателства върху него, на безчувственост и нихилизъм, се налага един тъжен факт – екзистенциалният вакуум като че ли е масовата невроза на сегашното време. И ако нихилизмът в някаква степен означава, че битието няма смисъл, то той е завладял доста хора.
„Битието определя съзнанието” – някой някога го беше казал. Но ако битието е лишено от смисъл, ако представлява празнота, в която цари скука и досада, ако човек не осъзнава и не поема отговорност за последиците от изборите си, какво ли ни очаква! Вероятно още много информации за деградация на ценности, за обезценяване и посегателства върху живота, за страдания и нещастие.
Вярно е, че човешкото същество има граници, то е нещо крайно и неговата външна свобода е ограничена от обстоятелства и условия. Но това съвсем не означава, че и вътрешната му свобода по презумпция е ограничена. Вътрешната свобода означава способност да се изгради позиция и отношение към обстоятелствата и условията. Именно тя определя доколко човек ще се поддаде на условията и доколко ще им устои, т.е. само той решава какъв ще е животът и съществуването му – като качество и смисленост. И става въпрос за свобода, не за слободия, защото само истинската свобода се изживява от позицията на отговорността.

вторник, 6 октомври 2009 г.

* * *

Къде и в какво живеем? Повечето хората веднага казват: разбира се, че в настоящето, днес. Истина е обаче, че емоционално и психически повечето хора са свързани силно и най-вече с миналото си и то влияе и определя живота им във всеки един момент.
В процеса на терапия хората разбират, че начина, по който гледат и възприемат себе си днес, изборите, които правят в настоящето, са проекция и резултат на страхове, забрани, преживявания, предразсъдъци, наложени им стереотипи на поведение или „нормиран” от някой друг начин на мислене и възприемане на света, т.е. оказва се, че всъщност живеят в миналото и с миналото. Бавно, понякога и с доста болка, осъзнават как „техните” избори всъщност изобщо не са техни и как „техният” живот изобщо не е техният.
Има смисъл да се поровим в миналото – за да намерим важни отговори – за себе си, за важните за нас хора, за емоционално натоварени или понякога силно травмирали ни събития. Да, миналото показва кои и какви сме и до къде сме стигнали – в своето развитие и в живота си. Това е така, защото всичко, което сме преживели в миналото си и най-вече в детството си, се закодира и се проявява в настоящето – понякога и за съжаление като дълбока неудовлетвореност, нещастие, усещане за лична неосъщественост, нарушени взаимоотношения или дори болест.
Всъщност, търсейки обяснения и отговори в миналото, ние търсим себе си и своята идентичност и цялост и това е чудесно, но за да го постигнем, е необходима смелост, желание за промяна и готовност да сме отговорни за себе си – за чувствата, мислите и постъпките си.
Има хора, които се връщат към миналото, само за да се оплакват и самосъжаляват за злочестата си съдба, да обвиняват родителите си, обстоятелствата,....................... и лошия си живот сега. Така обаче не биха постигнали никакъв напредък за собственото си развитие и благополучие, защото просто не осъзнават или прехвърлят отговорността за всичко извън тях.
От друга страна, погледът назад, към миналото, би бил полезен, ако наистина признаем, изразим и приемем нашите си чувства, свързани с драматични за нас неща от миналото, както и готовността ни да променим себе си - като начин на мислене и поведение. Това ще е израз на лична отговорност, на желание за израстване. Хората, които имат потенциала да го направят, стигат до важното осъзнаване, че техният живот, благополучие и успешност вече започват за зависят наистина от тях. Започват да „виждат” себе си по нов начин – наистина свободни, независими и в хармония със себе си. Те са способни да се поучат от миналото, без да имат нуждата да го носят цял живот като тежко и смазващо ги бреме.

четвъртък, 30 юли 2009 г.

ЩАСТИЕТО: Мисли и преживявания на психотерапевта


От няколко дни на книжния пазар е книгата ми „Щастието – мисли и преживявания на психотерапевта”.
В нея споделям своя житейски, личен, професионален, емоционален опит. Споделям всичко онова, до което съм имала шанса и възможността да се докосна и опозная – с ума и сърцето си – човека и неговата същност – като страхове и надежди; като потребности и очаквания; като слабости и сила; като болка и страдание, но и като желание и воля за радост и щастие.

Заслуга да се появи тази книга има и моя много скъпа приятелка, на която принадлежи идеята за блога. По стечение на обстоятелствата освен материалите, поместени в него, написах още няколко за едно списание, както и други, непубликувани тогава все още. След време, отново тя, предложи да събера всичко написано до момента в книга. Беше ми необходимо известно време, за да оценя и приема идеята, чийто смисъл открих във възможността за среща и споделеност – между мен и бъдещите читатели. За мен ще бъде чест, ако те открият в книгата онези моменти, които ще докоснат ума, сърцето и душата им и ще им помогнат по пътя на тяхното щастие.

А защо посланието на книгата ми е ЩАСТИЕТО?

ЗАЩОТО:

ЩАСТИЕ! Бленувано, мечтано, недостижимо, непостижимо, възможно, желано?!
Щастието – като философска или морална категория? Щастието като състояние на духа или пък успехите ни – като външен, материален негов израз? Щастието като резултат от отношенията и свързаността ни с другите и света или като усещане за онова състояние на умиротворение и хармония в самите нас, на онази благодарност и любов, които изпълват цялото ни същество и чийто смисъл е да ги подарим?
Вероятно всеки има своето разбиране и усещане за щастие. Вероятно всеки го открива както в различни неща, така и по свой, уникален начин. Дали това ще е в някоя значима за нас победа или пък в реализиране на представата ни за нашето призвание, за нашето място под слънцето? А може би в статуса, към който се стремим или в пък в онези, „малките” мигове на дълбока и истинска съпричастност и свързаност с другите?
Можем да твърдим, че щастието е невъзможно, защото........................
Можем дори да вярваме, че то е измислица на „излишно” или странно емоционалните представители на човешкия род. Можем от страх да си признаем, че за нас то е непостижимо, да се самозаблуждаваме, че не ни е нужно, за да изживеем живота си.
Истината обаче е, че няма човешко същество, което да не копнее за щастие. Та нали в това е смисълът на цялото ни съществуване! Защо ли? Защото щастието, под каквато и форма да го търсим и откриваме, е онова човешко състояние, което ни прави здрави, пълноценни и живи. Има ли някой, който да не желае това за себе си?
Ако човек е способен да погледне в цялост живота си, няма как да не си даде сметка, че смисълът на всичко, което е правил или пък не, е всъщност търсене на щастието. Няма живо човешко същество, което да не стреми към него, към удоволствието и удовлетвореността. Но е вярно също така, че само някои успяват. И това са тези, които не се „плъзгат по повърхността” на живота. Това са тези, които съзнавайки и признавайки вътрешните си конфликти, страхове и неудовлетвореност, не ги обясняват и оправдават с неща извън тях. Те не чакат някой или нещо извън тях да „им донесе щастие”, ето така, наготово. Това са хора, които в търсене на себе си и своята цялост, откриват пътя към щастието, пътят към онази свобода и спонтанност на духа, хармония и вътрешна усмивка, които казват – животът е прекрасен, има смисъл и приемам да съм тук и сега.

петък, 19 юни 2009 г.

Жената наистина ли е слабият пол /и какво е това слаб пол/

Защо жената е набедена за представител на слаб пол? Заради липсата на физическа сила, такава, каквато притежават мъжете? Заради недостиг на интелект, качества, способности, но съизмерени с какви, чии и кой е определил критериите за тях? И защо ако жената не притежава физическата сила на мъжа или мъжкия израз на агресивност и социална пробивност това да е недостатък, а не просто различност?
Да, природата на жената е различна от тази на мъжа, но това е нейна естествена характеристика, а не слабост и непълноценност. Тя е по-пасивна, но и гъвкава. Интуитивна, чувствителна и емоционална, но не лабилна. Способна да проявява такт, деликатност и търпение, тя е прозорлива, мъдра и адаптивна. Все качества и способности, осигурили й стабилност и оцеляване в един мъжки свят.
Можем да се запитаме какво не достига на мъжа в сравнение с жената? Можем да поставим въпроса изобщо защо се правят тези обобщения – слаб пол, силен пол. На кого е нужно това противопоставяне на половете по признаци, определени като недостатъци, когато става въпрос всъщност за различия, които в зависимост от обстоятелствата често се оказват предимства. Не е ли по-правилно да говорим за лични способности и качества и преди всичко за личностна реализация? Има толкова осъществили се жени, които превъзхождат непораснали все още мъже. Както и един зрял мъж превъзхожда жената-дете, останала инфантилна в афективното си развитие или пък онази, без стремеж да притежава собствена личност и избрала ролята на „добавка” към мъжа, виждайки своята реализация единствено чрез него.
За съжаление определената през вековете второстепенна роля на жената е актуална и днес като усещане за непълноценност и слабост при много жени. И това е така, защото те все още преценяват себе си през призмата на мъжките критерии, в които са наслоени доста предразсъдъци.
Всъщност, оказва се, че жените живеят по чужди за тях норми и правила – относно външността си или „приемливото” поведение /за кого/, относно това, че „трябва” да се омъжи, „трябва” да роди дете и то във време, определено като най-подходящо от обществото /т.е. нормата/. Абсурдно е, че жената все още „трябва” да понася, т.е. да пренебрегва собствените си потребности и личност, някои мъжки поведения, защото на мъжа му било позволено единствено поради факта, че бил мъж. /Сещам се за моя пациентка, чийто съпруг, по нейните думи, открито и безцеремонно я пренебрегвал заради друга жена, но тя следвала „разбирането”, че дори това да я наранява, „той все пак е мъж”. Или пък за друга, която имаше малко дете и поемаше почти цялата отговорност и грижи, чак до изнемога, защото той имал нужда от почивка и разтоварване с приятели./
Става въпрос всъщност за различни начини, по които жената приема „своята малоценност и слабост” и реакцията й спрямо тях. И колкото повече в тях прозира липсата на себеуважение, на увереност, че са способни да успеят в живота си, колкото повече пренебрегват собствените си нужди и чувства, колкото повече приемат да живеят в състояние на дълбок мазохизъм, толкова по-трудно ще се справят с чувството си за непълноценност от това, че са „слабият пол”, за да си възвърнат истинската сила и женственост.
Следва да се знае обаче, че по такъв начин реагират преди всичко жени, при които женствеността, която означава вътрешна сила, мъдрост и спокойствие, е деформирана и кастрирана. Най-често те са отгледани в атмосфера без истинска радост и обич, но затова пък с много предразсъдъци. Връзката между родителите по-скоро е била неудовлетворителна, лишена от близост и дълбочина, от любов и страст. Отношенията на дъщерите с майките им са били сложни и трудни. Тези майки, самите те дълбоко фрустрирани в усещането и ролята им на жени и съпруги, превръщат дъщерите си в изкупителни жертви на тяхното нещастие и вътрешна празнота, злоупотребявайки с ролята си на майки. Непознавайки що е истинска сила и женственост, авторитарни, деспотични, изискващи и задушаващи всеки порив за свобода и изява на индивидуалността на своите дъщери, настройващи ги срещу бащите им, превръщат момичето в едно неуверено, уплашено и песимистично същество, което започва да мисли за себе си, че е неудачница. Е как тогава това момиче да си повярва, че заслужава избор и щастие, че има право на любов, как изобщо да има самочувствие на пълноценно човешко същество, когато е „възпитавано” от майка, която е била нещастна и гневна, но не е направила нищо, за да промени положението си. Как това момиче да знае, че да си жена е нещо прекрасно и че няма нищо общо с образа на онази – нещастната, дълбоко самотна и гневна жена – нейната майка.
И ако мъжете диктуват правила и критерии, в които жените да се вместват, за да им се харесат, какво правят някои жени? Не поддържат ли и то понякога по-настървено и по-категорично и от мъжете тези правила и предразсъдъци? Така наказват ли, отмъщават ли – на кого, за какво? Нима не знаят, нима не чувстват колко пагубни са в своята крайност онези убеждения, които принизяват истинската същност и достойнство на жената? Колко жени наистина мислят, че „ако не е с манекенски размери, то не е възможно една жена да е очарователна и красива”!? Коя жена и майка наистина вярва, че „мястото на жената е до печката”, или че „жената трябва да търпи всичко и да зачеркне своята личност и чувства, за да......”, та да внушава на дъщеря си именно това!? Или по-скоро, съзнателно или не, някои действат на принципа „след като аз бях нещастна, от къде на къде ти ще си щастлива!” Може на някои това да звучи невероятно, невъзможно, грозно, може би са крайно възмутени? Всеки има право на мнение и позиция. /Сещам се тук за една моя пациентка, която се задушаваше във връзката с годеника си и искаше да сложи край на отношенията им. Когато споделила с майка си, че се чувства нещастна с този мъж, била подложена на ожесточена критика за това, „как тя постъпва неморално спрямо всички, които са очаквали от нея точно това, че ако не се омъжи за този „прекрасен” мъж, ще остане стара мома”. Това беше разстроило клиентката ми, която отказваше да повярва, че майка й я подценява като жена и личност и че за нея не е важно щастието на дъщеря й, а един формален брак. А и същият този прекрасен мъж обаче не можел да се справи с ревността си и вече беше посягал физически на моята клиентка, нещо, което тя беше споделяла с майка си. Шокирана и дълбоко разочарована от реакцията на майка си, тя все пак, дори и трудно, взе правилното за нея решение. По-късно сподели, че си дава сметка, че е било невъзможно нейната майка да я подкрепи, защото самата тя е живяла един празен и нещастен живот с баща й, „за пред хората”/.
Слава богу има и друг тип жени, които са наясно, че да си женствена, да си истинска жена, е качество. Те познават своята природа и се възползват от предимствата й. Това са жени, разбрали, че най-доброто, което могат да направят за себе си, е да запълват всеки миг от живота си с творчество, красота, топлина и състрадание. Техният живот е пълен, интензивен и духовен. Умеят да се вслушват във вътрешния си глас и да го следват. Те знаят, че един жест на съчувствие, състрадание и топлота е много повече, дава повече и е по-силен от всяка безмислена битка. Наясно са, че изчезването на Жената, която създава, бидейки такава, каквато е, би означавало изчезване на човечеството. Те са тези, които познават и притежават истинската женска сила – спокойствие, мъдрост, творчество и топлота. Те не са слаби и непълноценни. Те са Жени.

сряда, 15 април 2009 г.

* * *

Израз на свобода и независимост, или поне на стремеж към тях, е човек да изказва мнение и позиция, да прави коментари – за нещо, което го е провокирало.
Изказвайки свое мнение, позиция или коментар, няма как, влагаме в тях свой мотив. Друг е въпросът доколко истинският мотив е осъзнат или остава неосъзнат. Но така или иначе, мотивът е личен, затова казваме и лично мнение. Ние държим на него и го защитаваме – защото то има стойност за нас. Защо ли? Защото искаме то отразява нас самите – като важни и значими – със своя опит и познание, чувствителност и преживявания, ценности и нужди. Отстоявайки личното си мнение, защитаваме всъщност както своето усещане за собствена значимост, така и правото си на свободно и независимо съществуване – дори заявено и само с едно различно от другите мнения. Нима в личната позиция не прозира желанието и потребността ни да сме по-специални, да сме индивидуалност, разпознаваема сред масата! А масата и характерният за нея комформизъм изключват, не позволяват вътрешна свобода и независимост, т.е., правото на лична позиция и индивидуалност. Там има сивота, уеднаквяване и безличност. Там има отказ от личното, различното и принуда за приемане на общото.
Най-лично осъзнатите неща, с които наистина бихме се отличили от масата и с които не се страхуваме да заявим своята вътрешна свобода и независимост, /защото наистина се чувстваме вътрешно свободни и независими/ аз мисля, че са тези, зад които открито и честно заставаме със своето лично име. Правим го както с отговорността, така и със съзнанието, че просто даваме – от своя опит, от своите мисли и чувства, от своя вътрешен свят – на тези, които искат и са готови да взимат. Знаем, че има и много други – лични мнения – и сме толерантни към тях, защото стойността и съдържанието на всяко мнение е съответно както на прозиращите в него лични мотиви и потребности, така и на нивото на личностно и емоционално израстване на човека.

петък, 10 април 2009 г.

Независимост и свобода

Аз лично съм убедена, че истинският стремеж, стойност и смисъл на човешкото съществуване е именно независимостта и свободата. /Това се потвърждава и от историята, която свидетелства за борбите не на един народ за свободен и независим живот./
В работата ми с пациенти идва момент, когато човекът срещу мен започва да разбира, както че е влагал съвсем погрешен смисъл в това, което е наричал свобода и независимост, така и че неговото съществуване е било всичко друго, но не и свободно и независимо, а по-скоро предопределено или подчинено на изисквания отвън и нямащи нищо общо или твърде малко общо с истинската същност и чувствителност на човека. Тогава възникват въпроси – „Кой и какъв всъщност съм аз, познавам ли се изобщо, това ли е животът, който искам за себе си? В лъжа и илюзия ли – за себе си, за другите, за света, за истинската етика, морал и ценности – съм живял? Нещата, които правя, израз на моята свобода, воля и мечти ли са или са в отговор на нещо друго? Това, че се чувствам болен, неудовлетворен, тревожен, нещастен, гневен, виновен, ............резултат от моята „свобода и независимост” ли е или от моята не свобода и не независимост?”
Искаме или не обаче, ние сме социални същества. Живеем заедно в едно общо социално пространство с другите членове на социума. Спазваме или пък не правила, норми и закони. Съобразяваме се или пък не с условности, предразсъдъци, традиции, изисквания – на държавата, на институциите, на „авторитетите”, на роднините, на близките, на семейството, на децата, на ............Другите! От най-ранна възраст ставаме и сме обект на наблюдение и най-вече на сравнение – с другите /кои, какви други/! Защото постоянно търпим критика, започваме не само да я очакваме, но и да се самоосъждаме, ако не дай си боже, сме различни от някои други, ако не правим нещата както е „правилно” и „прието” /от кого/! Чувстваме се отхвърлени, дори аутсайдери, ако не оправдаваме нечии „очаквания”, ако излизаме извън нечии очертания, критерии и изисквания – на обществото, на училището, на семейството. Става направо невъзможно и немислимо да се надяваме на „благоволение”, признание или приемане, ако не сме уеднаквени с другите, ако не сме приели доброволно ролята на сиви и безлични конформисти. Иначе – ще ни стигнат хорските одумки, ще предизвикаме общественото мнение! А това е страшно, особено тогава, когато са ни „научили”, че това са нещата, с които „трябва” да се съобразяваме в „нашия” живот.
Затова - да изберем онова „сигурното” – да сме един от всички, да приемем това, което ни налагат отвън! Да не се отличаваме и различаваме! Да живеем живота на другите, не нашия – така е по-безопасно, по-безрисково! Нищо, че ще страдаме, нищо, че ще имитираме живот! Нищо, че ще сме просто наблюдатели на изнизващия се покрай нас живот, но не и участници в него! Да живее псевдоиндивидуализмът”! Е, все ще намерим с какво да залъжем и себе си и другите, че сме „щастливи и успешни”. Че за какво са пристрастяванията, за какво е лицемерието и фалша! Ще се държим „възпитано”, така, както цял живот се е очаквало от нас! Ще се научим да се контролираме,/но в лошия смисъл/ ще се потискаме! Няма да даваме израз на чувствата си, ще крием и задържаме поривите си, ще надзираваме жестовете, усмивката си. Никакво отпускане! Никаква спонтанност!
Да, но някъде от дълбините на истинската ни природа човешкото ни същество, потискало и изтласквало чувства и емоции, започва да напомня за себе си и да се бунтува срещу тази и външна, и вътрешна скованост – със страдание и неудовлетворение, с гняв и вина, с тревога и болка, или пък с копнеж и надежда!? Заговаря интуицията – отричана, пренебрегвана, заради чисто рационално мислене и поведение, заради страха, че ние сме много повече от съществото в рамката, в която са ни поставили.
Е, тук има два пътя – някои разбират, че без свобода отвътре, няма свобода въобще и имат смелостта да си възвърнат своята автентичност и цялост, т.е. спонтанността. Научават се да приемат и да се радват на истинската природа на нещата, да се отпускат и наслаждават на хармонията в живота. Други, в негодуванието си, направо въстават срещу всичко, носещо за тях смисъла на конформизъм, потискане, норма и правило и възприемат прекалено освободено, разпасано или грубо поведение. Има и една друга категория хора – тези, които въпреки нещастието си, изобщо не им хрумва или отказват да приемат, че качеството на живота им може да зависи от тях. Те ще търсят, дори ще са убедени, че причините винаги са извън тях. Но подобен отказ от поемане на лична отговорност за собствения живот не води до нищо добро.
Така или иначе – от страх, от криворазбрана освободеност или пък от вътрешни противоречия – много слагат маската на фалшивата непринуденост. Тя обаче няма нищо общо с истинската спонтанност. Истинската спонтанност означава липса на страх и вътрешна независимост и свобода. Колкото повече робуваме на даден предразсъдък, натрапено ограничение или на сковаващо духа и цялото ни същество правило или норма, толкова повече ни е невъзможно да почувстваме и проумеем както себе си, така и света около нас. Защо ли? Защото нещата, които отвън ни ограничават, ни карат да се идентифицираме с определен модел, който някой някога си ни е посочил и наложил, като пример, който да следваме.
Когато живеем неприродосъобразно, т.е. в разрез и нашата истинска вътрешна природа – а това е нашата чувствителност, нашите интереси, нашите желания, нашите симпатии и антипатии към другите, когато сме „нащрек” и се страхуваме от живота и хората, тогава всъщност унищожаваме спонтанността и свободата на усещанията и действията си, унищожаваме нашата непринуденост. Живот наужким!
Да се изненадаме ли тогава, че хората имат емоционални-психически проблеми? Че се чувстват изгубени, самотни и нещастни?
Нито един проблем обаче не може да бъде решен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Да бъдем свободни и щастливи е въпрос на лично осъзнаване и личен избор, т.е. на лична отговорност. Истинската свобода е въпрос на собствено развитие и вътрешно израстване. Само тогава човешкото същество не може да се изхаби или деградира. Само тогава е в състояние да преоткрие своята истинска принадлежност към хората и света. Само тогава може да се радва на живота и да го живее пълнокръвно и пълноценно.
Човек става свободен само тогава, когато той сам се превърне за себе си във върховен закон. Това означава да си изгради свои критерии за добро и зло, които да спазва по собствено желание, а не по принуда. Правдивост, чистота, вярност и искреност към себе си – ето единствената мислима етика. Морал да, но не и морализаторстване!

неделя, 15 февруари 2009 г.

Терапевтична група

Уважаеми посетители на блога,

обръщам се към всички,
за които следващата информация би представлявала интерес:

сформирам терапевтична група,

в която може да участва всеки,
който има желанието, нуждата и мотивацията
да развива своята личност и потенциал –
в условията на защитена среда, споделеност и подкрепа

За връзка с мен – тел. 0889-442-712

понеделник, 9 февруари 2009 г.

Защо хранителните разстройства засягат предимно жени

Храна и хранене – те са важна част от нашия живот, в чийто смисъл и съдържание се отразяват традиции и ритуали, значения и послания. Освен биологична функция, притежават и комуникативна, социална и психологическа. Те са начин на изразяване на отношение към себе си и другите, символ на любов и грижа, на сигурност и свързаност, на протест, наказание или отхвърляне. Храната е и лесно достъпен източник на удоволствие, което човек може да си осигури сам, независимо от другите. Да не забравяме, че и първата връзка между майка и дете също е свързана с храненето и именно от това, каква е тя – топла, откликваща, изпълнена с обич и грижа или формална и лишена от емоция и чувство, зависят възможностите за създаване на пълноценни емоционални контакти, доверие и близост, в бъдещия живот на човешкото същество.
Храним се не само с това, което е на трапезата ни. Храним се и емоционално – в общуването с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на любимите ни хора, когато даваме спонтанно и свободно израз на себе си и приемаме това и в другите.
Факт е, че единствено човек има способността да упражни съзнателен, когнитивен контрол върху храната и храненето. Само той може да ги регулира с волята си по начин, по който тяхното значение и послание да стане израз на нещо повече за него.
Как и кога храната и храненето от един жизненоважен процес за здравето на човека се превръщат в хранително разстройство? Как функциите им са се изродили така, че стават симптом на дълбоко емоционално и физическо страдание?
В исторически план съвременните хранителни разстройства се появяват в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.
Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.
По-голямата честота на хранителните разстройства днес при момичетата се обяснява донякъде и с промяната на тялото през пубертета, което ги отдалечава от съвременните критерии за идеална фигура. Телесните промени се преживяват с неудовлетвореност и безпокойство, чувствителността към външността е подчертана и се засилва вниманието към собственото тяло. За първи път храната започва да се свързва както с телесните промени, така и с осъзнаването на новата роля на тялото, включително и сексуалната. Така вероятността храненето да се превърне в проблем, а храната – във враг, отдушник, „приятел”, бягство или измамно удоволствие, нараства.
Всичко това създава предпоставки и нагласи за абнормно хранително поведение и психични разстройства на храненето. За съжаление се наблюдава тенденция те да се превърнат в болестта на 21 век, засягаща предимно бялата раса и женския пол, пубертетната и млада възраст, в по-високите интелектуални и материални слоеве на развитите общества.
Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.
Каквито и да са причините, обясняващи появата и развитието на хранителните разстройства, факт е, че те причиняват огромна болка, дълбоко страдание и усещане за самотност в този луд свят. Свят, в който все още „възпитанието” повелява, че оцеляването зависи от придържането към предразсъдъци, от унищожаването на спонтанността и онази дълбока чувствителност, израз на истинската ни същност. Свят, в който на чувствата и емоциите се гледа като на слабост и недостатък. Свят, в който „успехът” и имиджът са всичко, а онази, отдаващата и топла обич, внимание и подкрепа – е, можем да минем и без тях – в името на...........какво?
Как се справят с всичко това страдащите от хранителни разстройства! Ами с хранителни разстройства. Те са тяхното убежище и отчаян опит за оцеляване. Те са глух вик за помощ на истинското Човешко същество и личност – крехка, нежна и ранима, нуждаеща се толкова много от топлина, любов и подкрепа. Все неща, от които всъщност зависи преодоляването и справянето с проблеми, далеч отвъд тялото и храната.