вторник, 27 май 2008 г.

Днешният учител

Уважаема госпожо, разбирам загрижеността Ви. Надявам се моето мнение не само за подобен род конфликтни ситуации, но и за един поглед отвътре върху действителността в българското училище, да Ви е от полза. Вярвам, че ще намерите необходимите за Вас отговори.

Далеч съм от мисълта да обобщавам и слагам всички учители под общ знаменател. Наистина има и добри учители, такива, които с достойнство приемат и отстояват своя избор да изпълняват великата мисия „учител”. Но е вярно и че се наблюдава тенденция за влошаване на качеството на учителската дейност. Най-често посочваните и с охота коментирани причини за това са така наречените „обективни” – ниско заплащане, лоша база, липса на ценности, несъвършенства на законовата уредба и т.н. Тези причини са много удобни за ползване, защото са извън личността на учителя и служат най-вече за оправдаване и отклоняване на вниманието от по-съществените и пряко вече засягащи децата субективни такива. Тук става въпрос за това какъв е учителят в очите на децата, защото нека не се заблуждаваме, те имат много точно и вярно усещане и оценка – за професионализма, за културата и интелекта, за манталитета и излъчването, за визията му. Никой до сега не се наема обаче да обясни какво наистина общо имат децата с „обективните причини”, как точно те са отговорни и виновни за деградацията на обществото с всичките последици от това. Не са ли те всъщност „наказаните” за неуспехите и неудовлетвореността на възрастните? Вместо да се инвестира най-доброто от опита им в децата, върху тях се изливат обвинения, безпочвена и неаргументирана в много случаи критика. Това обаче често се прави и по един завоалиран начин, но прикрит под „добри намерения”. Колко често чуваме от някой възрастен „Аз сгреших, може би причината е в мен”!

Децата не учели, нямали амбиции, дисциплината била лоша, нямали уважение към учителите. Смея да кажа, че това не е абсолютно вярно, именно защото се обобщава по този начин. Всички деца все пак имат любими учители и предмети, нали така? И те са точно тези, от които имат какво да получат и да се поучат. А за онези учители, останали някъде назад във времето и с мислене, в което властва тесногръдие и предразсъдъци, това не е заслуга на достойните им колеги, а на нещо изцяло извън тях. Такива ще ги чуете да въздишат носталгично по онези времена, когато „децата учели и били послушни”, всъщност дресирани, изпитващи страх и без собствено мнение. Е да, така ще са по-удобни, особено за тези представители на учителското съсловие, които на гърба на учениците си искат да избиват комплекси и да се изживяват важни и значими, но не с авторитет, а с авторитарност. За тях е по-лесно да обвиняват и индиректно, злоупотребявайки с властта си, да наказват младостта. Защо ли да променят мисленето си, нагласите си, подходите си, когато така им е по-удобно?

Защо ли обаче се обобщава отношението и поведението на децата като лошо, арогантно и акцентът се слага само там, където се забелязват отсъствията от часове и неуважението им? /Може би всъщност се обобщава, но не се признава, че някои учители са некадърни?/ Това най-малкото не е честно към истинските учители. И разбираем ще е фактът, че те вероятно се чувстват точно както учениците – незабелязани и непризнати. Може би затова все повече такива напускат сферата на образованието. А точно те са тези, за които обективните причини са били на втори план и винаги са намирали начин и възможност да са добри професионалисти и хора.

А часовете на онези, постоянно оплакващи се от лоша дисциплина и неучене, но пък с много претенции към ученици, общество, държава, всъщност май се оказват толкова скучни и постни, че и възрастен човек едва ще ги издържи, вероятно само от куртоазия или мазохизъм.

Хайде да видим сега как ще изглеждат нещата, ако учителят е личност, с присъствие, интелект, с чувствителност и усет, ако е онзи професионалист, който ще намери начина за това обучение, което е интригуващо, провокативно, различно! Ако човешкото в него е в развито състояние, ако е способен да разбира истински децата, да ги обича и утвърждава заради самите тях /а не заради високия им успех и послушание, т.е. подчиненост/? Ако в него децата виждат онзи авторитет, от който могат да се учат, който с широтата на своите възгледи да им показва света като чудесно и вълнуващо място! Ако знае, че децата имат нужда от ясни критерии и правила, а не от двусмислени и объркващи ги! Е, тогава този учител със сигурност ще спечели и уважение, и доверие. Ще бъде партньор на учениците, оставайки близо до тях, с авторитет и респект на своята позиция, а не от другата страна на барикадата.

За щастие, все още има учители, в чийто часове е налице онзи ред, организация и атмосфера, наричани все още от някои дисциплина, в които учениците присъстват с желание и учат. Но това са учители, които се обръщат към себе си с нужните въпроси и се стараят да разберат децата и техния свят, които знаят, че е необходимо да съобразяват своите критерии и потребности с техните. В основата на тяхното отношение и изисквания преди всичко е интересът на детето, неподправената обич и уважение към неговата личност. А децата безпогрешно усещат именно това !

сряда, 21 май 2008 г.

Преход между начален и прогимназиален курс

Уважаема Ани, в прехода между начален и прогимназиален етап наистина стават важни промени за децата и успехът е само един от аспектите, върху които те се отразяват. Да, ще споделя с Вас моето мнение. То се базира не само на дългогодишен опит и наблюдения, но и на убеждението ми, че няма „лоши” деца, а ако те постъпват „лошо”, крайно време е да се замислим както върху подобен род квалификации, така и за истинските причини за това.

Между учител и ученици в начален етап винаги се създава една много специална връзка. Първият за децата учител в училище присъства по важен начин в живота им и влиянието му върху формирането и развитието им е силно и в много аспекти. От тук и голямата отговорност за този, който е избрал не само да ограмотява и учи, но и да бъде значима фигура и авторитет в един от най-важните периоди в живота на всяко дете. Когато тази отговорност се съзнава и поема с цялата й сложност и деликатност, всичко е наред. Учител и ученици образуват едва ли не едно цяло, с отношения, в които има топлота, взаимност, доверие. А в такава среда и атмосфера освен че е приятно да се учи, се развива и потенциала на децата.

Всички знаем или помним тези категорични изказвания на децата, като „Госпожата каза така”, в които проличава признаването и утвърждаването на авторитета на първия учител. Дори има случаи, в които те трогателно бъркат обръщението „госпожо” с „мамо”. Това е много показателно за начина, по който се чувстват децата. И не защото учителят е заел изцяло ролята на майката, а защото отношението и грижата му напомнят на майчините.

И как, излизайки от този уют и сигурност и влизайки в прогимназиалния етап, това да не е труден и стресов момент за децата? От тях изведнъж се изисква бърза адаптация към по-различен тип организация, отношения и хора. Ако от децата се очаква да знаят как и да могат изведнъж да се нагодят към изискванията на новите си учители, ако не са подготвени за този преход по адекватен и съответен, както на психологическите им особености, така и на самия преход начин, резултатите няма да са добри. Дали те ще са по посока на влошаване на успеха и липсата на мотивация за учене, или пък на „лоша дисциплина” и опозиционно поведение, най-често обвинените за това ще са предимно децата. Противно на добрия педагогически такт и необходимата психологическа култура, често дори им се прехвърля не само цялата отговорност за това, че са били длъжни да знаят как да се справят в новата за тях обстановка, но им се вменява и чувство за вина, че не са успели.

На учениците в прогимназиален етап преподават вече много учители. Някои от тях, за съжаление, продължават да подхождат предимно академично. Пренебрегват, забравят или не познават истински и същностно психологията на тази възраст и преход. Децата биват лишавани от необходимото им време и пространство да усетят, разберат и приемат по-безболезнено и безпроблемно новото и различното в живота им.

Отговорността да намерят и реализират една съдържателна, съобразена с интереса на детето, в правилната насока, приемственост между начален и прогимназиален етап, обаче е изцяло на училището и учителите. Правилният подход изисква не само много добра психологическа подготовка, но и съзнание, че освен добри професионалисти и обучители, учителите е абсолютно необходимо да имат желанието да бъдат и добри възпитатели. Но за това са нужни и знания, и способности. Тези, чието призвание е „учител”, правят необходимото. Други, макар и притежаващи умението добре да поднасят материята, но лишени от чувствителност за вътрешния свят и преживявания на децата, дори могат да им нанесат вреди. А какво да кажем за тези случайно попаднали в училище учители, които поради липса на други възможности за реализация или препитание, не са нито добри професионалисти, нито имат усет и представа от сложността и отговорността на възпитателния процес в училище?

Без претенцията да е най-доброто и правилно, мога да споделя с вас практиката в училището, чийто директор бях. Тя се основаваше на изготвен „План за приемственост между начален и прогимназиален етап” и се изразяваше в целенасочено взаимодействие между учителите, които ще преподават в пети клас и началния учител. Това взаимодействие включваше посещение на уроци от бъдещите в пети клас учители при четвъртокласниците, посещения от четвъртокласници в часове на пети клас, изготвяне на контролни работи за края на учебната година съвместно между начален учител и този, който в пети клас ще преподава предмета. Полезно се оказа сравняването и уточняването на критерии за проверка и оценяване на знанията на децата. Особено важно обаче винаги е било проучването и събирането на информация от бъдещите учители за личностните и емоционални характеристики на децата, за нагласите и интересите им, за силните и по-слабите им страни, за да могат учителите да откриват и развиват най-доброто в тях и да са им полезни в целия процес. И колкото по-съдържателно се правеше това, толкова повече бяха и положителните резултати.

Разбира се, много важна е и ролята на родителите. В интерес на децата им е да поемат своята отговорност в този важен за тях преход и да работят в сътрудничество особено с онези учители, които не слагат акцента единствено върху оценките, а се стремят да разбират дълбоките причини за промяната, каквато и да е тя.

За мен лично е тревожен фактът, когато обясненията за промяната у децата се плъзгат по повърхността и тя се определя само като негативна. Нека се запитаме как ли се чувстват те, чувайки постоянно подобни квалификации? Да не забравяме, че навлизат и в една друга възраст-пубертета, която е сложен и деликатен момент в живота им Ако усещат възрастните враждебни и неразбиращи, то ще търсят внимание и утвърждаване на своето място, индивидуалност и независимост със средствата на опозиционното поведение с всичките последици от това.

Как да помагаме на децата си? Като бъдем близо до тях, като проявяваме търпение и разбиране към преживяванията им. Като им показваме, че за нас са важни те самите, а не успехът им. Да, децата се нуждаят от ограничения и правила, но нека те да са ясни и недвусмислени и даващи им достатъчно пространство и собствени граници. Може би това е начинът да не се чувстват изгубени и уплашени в новото за тях, а принадлежни и спокойни, преживявайки естествено прехода.

петък, 16 май 2008 г.

НЕВРОТИЧНИТЕ СЪСТОЯНИЯ на ВЪЗРАСТНИТЕ –ФАКТОР И ПРЕДПОСТАВКА за НЕВРОЗА ПРИ ДЕЦАТА

Неврозата е „болестта на цивилизацията”. Няма човек, който през своя живот да не е имал невротични симптоми. Неврозите са психични разстройства, които настъпват по психогенен път, т.е., по пътя на психотравмата. В основата й е дълбоката фрустрация на важна за човека потребност. Фрустрация е всяко неприятно и негативно преживяване, причинено от дълбоко разочарование и болка, разстърсващо огорчение, лишаване от нещо, жизнено необходимо на личността /от лат. дума frustratio-осуетяване, мамене/. Приема се съществуването на първична фрустрация - при липса на храна или грижи, любов и признание. Вторичната фрустрация се предизвиква от всички външни и вътрешни препятствия, които затрудняват достигането на желана цел. Външната активна фрустрация се появява в резултат на строги наказания и заплахи, които ограничават действията и игрите на детето например. Вътрешната пасивна фрустрация е невъзможността на индивида сам да се справя с препятствия поради собствени физически или психически недостатъци или дефицити. Най-патогенна и разрушителна роля има вътрешната фрустрация, при която е невъзможно да се отреагира на едно силно преживяване на гняв, яд или отвращение.

В патофизиологичен план неврозите се характеризират със срив на висшата нервна дейност. Отличават се с богата невротична симптоматика и чести вегетативни прояви. По-често се явяват като краткотрайни невротични реакции, но понякога могат да продължат с години. От тук и голямото значение на невротичните разстройства, защото особено днес, в забързаното и динамично ежедневие, те засягат много хора, като се отразяват неблагоприятно както на емоционално-психическото, така и на физическото състояние и здраве на човек, следователно на целия му живот.

Често дори не си даваме сметка, че нашите мисли, чувства и поведение са свързани с някакво невротично състояние, но пък затова, въпреки мотивите, с които ги обясняваме, дълбоко в себе си знаем, че сме нещастни. Ако изберем и се осланяме на предпочитаните, но неистинни обяснения за състоянието си, ако търсим причините не там, където са, последиците, за съжаление, за нас и близките ни не могат да са добри. По-лесно и по-незастрашаващо ни е да виждаме извън нас нещата. Но когато се влошат отношенията, когато се чувстваме неуспяващи и неудовлетворени, когато се появи някакво психосоматично заболяване, поне можем да допуснем, че причината за това вероятно е в нас самите. Защото отговорността за състоянието ни е преди всичко наша.

Понякога е невъзможно да променим външните обстоятелства, но можем за променим нашето отношение към тях. Можем да потърсим най-дълбоки ни, лични причини, защо мислим, чувстваме и постъпваме по определен начин. Това за някои вероятно изглежда невъзможно, безмислено или болезнено, но пък е толкова освобождаващо – от предразсъдъци, от сковаващи правила, от чужди „ценности”, от дълго потискани и тровещи ни емоции и мисли. Има ли някой, който да не желае тази свобода? Затова можем да се обърнем към себе си и да пожелаем да поемем най-важната отговорност в живота си – да потърсим помощ и да възвърнем щастието в живота си. Нима не е вярно, че ако сме емоционално здрави и щастливи, ще сме и физически здрави, че отношенията ни с другите ще са по-удовлетворителни, че животът ни ще е по-богат и пълноценен ?

Ами децата? Колко наистина познаваме и разбираме техните преживявания, техния свят? Допускаме ли мисълта, че и те могат да страдат от неврози и как ли се справят? Разчитаме ли правилно сигналите, понякога толкова явни, че се случва нещо наистина сериозно или отново ще се плъзгаме по повърхността на удобните „обяснения”?

Децата не само могат да бъдат засегнати от невротични състояния, те всъщност са твърде уязвими. Тяхната уязвимост е предопределена от факта, че зависят от възрастните. От тяхната обич и грижа – и емоционална, и материална, от подкрепата и вниманието им. От „благоразположението” им, от търпението им, от готовността им да ги слушат, чуват, разбират, от желанието им да са с тях – физически и емоционално. От тях, като пълноценни или пък не личности. От емоционалната им зрялост или инфантилност. От това дали самите възрастни са се справили със собствените си несъвършенства.

Диагностицирането на неуравновесеностите в детска възраст всъщност е от голямо значение, защото е свързано с предотвратяването на невротични състояния в тях вече като възрастни. Детската неуравновесеност е основана на чувствителността. За съжаление не са много тези възрастни, които си дават сметка колко много адаптации се изискват от децата и колко са чести случаите, когато те изпадат в затруднение. Понякога децата чувстват, че направо им е невъзможно да се приспособят. В такива случаи някои прибягват до инфантилни реакции – защото така се чувстват сигурни и щастливи. Това е и начин някои младежи да си остават “деца”, прикривайки зад някаква болест, единствено за да запазят обичта и вниманието на родителите си. Други тръгват в погрешната посока.

За съжаление обаче, има и родители, и учители, точно тези възрастни, от които зависи не само развитието и обучението на децата, но цялото им емоционално и психическо здраве, които поради личностни дефицити и собствено чувство за малоценност, изпитват необходимост да ги доминират и така да си осигурят усещане за сила и стойност. Изискват от тях това, което те самите не са способни да изискват от себе си. Децата се превръщат в компенсация. Не си дават сметка, че те се нуждаят преди всичко от сигурност и подкрепа, от поощрение и уважение на собствената им личност, а не да бъдат потискани и третирани като предмети. Всичко, което е в противоречие със същността на детето, всичко, което пречупва волята му и унищожава индивидуалността му, се превръща във фактор за появата на чувство за малоценност и невроза. Понякога зад „грижовността” на някои родители и учители се открива нужда от замаскирана власт, срещу която всякакъв евентуален бунт се прекършва, а всичко, което пречупва волята на детето, поражда чувство за малоценност и предпоставки за невротични състояния. А и ако не признаваме, уважаваме и утвърждаваме детето заради самото него, как ще определи то мястото си в живота!

Всеки казва, че детето му е най-важното за него. Всеки твърди, че прави всичко в името на децата. Да, децата – „нашето утре, нашите цветя” – тръби „обществото”. И отново само обществото е виновно за неблагополучията, за асоциалните прояви на децата, за липсата на ценности у тях, за лошата „дисциплина” в училище. На някои дори им лепват етикети и започваме да ги третираме като лоши. Но ако всички мислим за тях така, даваме ли им шанс да се променят? Как ли децата стават „лоши”? От кого ли учат и взимат този „пример”? Какво лицемерие!

Обществото обаче сме всички ние. Този, който си хвърля боклука през прозореца. Този, който ще ви обслужи в магазина намръщен, гледайки някъде встрани и карайки ви да се чувствате сякаш сте виновен за нещо. А ето го и служителят, който се държи с вас сякаш му разваляте спокойствието и единствено пречите. /Тези хора дали имат деца?/ Или пък този родител, който не знае какво да прави със собственото си нещастие и прехвърля неудовлетвореността от личния си или професионален живот върху училището. Или пък този, който изисква училището да даде на детето му това, което сам не може да му даде – обич, признание, сигурност, но пък затова гордо заявява, че му е дал материална стабилност. Или пък учителят, свикнал държавата да му дава и дава. Рядко обаче ще се запита той как, какво и колко дава на тази държава. Как той изпълнява своите отговорности, колко качествено? Но качеството е поведенчески акт и е привилегия на малцина. По-лесно ще отговори, че „за толкова пари толкова работа”. Удобно обаче ще забрави за голямата отпуска и по-малката си в сравнение с тази на учениците часова натовареност в училище. Или пък този, който скривайки се зад нормите, правилата и постановения ред, всъщност не е способен да бъде истинско човешко същество. Или пък онзи, който, оправдавайки се със същите тези правила, излива върху учениците си садизма и омразата си към живота изобщо. За някои това може да звучи крайно, но е истина. За съжаление. И ако си позволявам да говоря по този начин, то е защото дълги години бях в сферата на образованието. Разбира се, за успокоение на вярата в човека, има и учители, които по призвание са такива, но не са много. Е, има и такива, които се стараят и ако не могат да помагат в личностното израстване на децата, то поне се опитват да не им вредят.

Истина е обаче, че възрастните, заради по-големия си жизнен опит и обиграност, разполагат с твърде рафинирани средства за представяне и налагане на „убежденията си”. И ако с тях понякога се прикриват не дотам чисти мотиви, емоции и отношения, да си представим за миг как ли се чувства едно дете, когато усеща истината, но не може да я защити. Вероятно отчаяно, безсилно и обезверено. Как да повярва на това, което му говорят, когато то се разминава с това, което правят – всезнаещите и всесилни възрастни. На какво и на кого да се довери? Как да се спаси от болката и отчаянието? Отговорите на такива въпроси не са удобни за „обществото”. И отново ще има обвинения – от учители и родители към обществото, от обществото към родителите и учителите, от родители към учители и обратното и други, за които вероятно още не знаем. А, забравих – агресията, много важна и удобна тема. Агресията е виновна за всичко! Но как става така, че децата са единствено агресивни! И какво изобщо е агресия? Огромно е лицемерието и двуличието на тези възрастни, които и усещат, и съзнават колко всъщност те самите са агресивни, но както казах, техните средства за това са твърде прикрити и рафинирани. Нима не е агресия онова отношение и поведение, чрез което детето бива потискано или принизявано? Или му се вменява чувство за вина и усещане, че носи цялата отговорност? Не е ли агресивна тази майка, която е бясна на мъжа си, но ще излее яда си върху детето? Или този баща, който е позволил да бъде унижен в работата или от някой друг, но ще демонстрира „сила” пред детето си? Или пък тази учителка, която възприема ролята си пред учениците като позиция на силния и ще злоупотребява с положението си и вместо да учи, възпитава и развива човешкото в децата, ще ги мачка и унижава. Средства за това има много.

Едва ли има човек, който, от дълбините на истинската си човешка същност, скрита под пластове комплекси, да не желае истинско щастие за себе си и своето дете. Това не е ли най-значимото нещо, което можем да постигнем? Но за да го получим, трябва да си дадем шанса да бъдем отговорни първо към себе си. Тази отговорност е в непрекъснатото обръщане към себе си, за да се опознаваме честно и без страх. Само така можем да развиваме и обогатяваме нашата личност и душевност. Защото за да растат здрави и щастливи децата, е необходимо първо възрастните да са развити личности, психически и емоционално стабилни, устойчиви и зрели.

Достойни за уважение са тези, които не се смятат за всезнаещи, всеможещи и всесилни пред децата и се стараят да опознават самите себе си. Защото да възпитаваш, означава да предаваш знания, но главно – душевни състояния. Възпитанието означава предаване на сила и равновесие, но можем да дадем само това, което притежаваме.

понеделник, 12 май 2008 г.

ЗА ТРЕВОЖНОСТТА, която ни прави болни и нещастни

Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли, действия, постъпки. Той съпътства човека от неговото раждане до смъртта му. Човек се е страхувал от природни бедствия, богове, катастрофи, потисничество, безправие, безработица, болести, конкуренция, фалити. Освен тези обективни причини, човек има и свои, интимно-лични, за своите страхове. Те са свързани с определени събития, с важни и значими за него хора.

От психологическа гл. т. страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с конкретна и ясна заплаха.

Тревожността обаче вече е емоция, сигнализираща за вероятна, неясна и недиференцирана опасност. Тя винаги е свързана с мисли и преживявания или за миналото, или за бъдещето, но не и за настоящето. Това ни пречи да живеем „тук и сега”, да се наслаждаваме на момента и да изпитваме удоволствие и радост. Вероятно има смисъл да се ровим в миналото или да мислим за бъдещето, но можем да бъдем щастливи единствено в настоящето.

Бързо менящите се условия на забързания и динамичен живот днес предлагат много нови ситуации, за които на човек са му нужни и нови, и разнообразни начини за справяне с тях. Хората са устроени така, че имат необходимостта да планират и предвиждат своето бъдеще, да обмислят различни решения и да се стремят към най-доброто за тях. Това ни прави тревожни и когато вече усетим невъзможността да се справяме, тревожността ескалира. Ако тя се превърне в постоянно и непреодолимо състояние, което нарушава трайно жизнения ни комфорт, то вече е патологична. Тревожността е общата психопатологична основа на тревожните разстройства – паническо, обсесивно-компулсивно, социална фобия, генерализирана тревожност, като за последната казваме, че тревожността е „свободно плуваща”.

Тревожни разстройства обаче възникват тогава, когато налице е неразрешим вътреличностен проблем. Той не винаги се осъзнава. Човек, търсейки изход от страданието, намира начин да се справи с него в някой механизъм на невротична защита. Често дори се съпротивлява да свърже невротичното си поведение с вътрешния си конфликт, тъй като това би било мъчително и застрашаващо го.

Наличието на тревожност не означава винаги и непременно наличие на тревожно разстройство. Съществува и т. нар. нормална тревожност. Тя е тази, която ни мобилизира да се справяме с трудности и предизвикателства. Често е в основата на една силна мотивация, водеща ни към осъществяване на наши творчески актове. Това е адаптивната тревожност, която се понася леко, не присъства затормозяващо ни в ежедневието, интензивността й може да бъде контролирана и вегетативните й признаци не са много.

При патологичната тревожност обаче се наблюдават някои характеристики, разкриващи я вече като симптом на разстройство. Тя е свързана с преживявания от миналото или с бъдещето; предизвикана е от наши представи, а те – с несъзнавани вътрешни конфликти; стереотипна и повтаряща се е.

Причините за появата й могат да са различни – като например определен фамилен стил на реагиране; наличие на неблагоприятни условия в детството, свързани с фрустрация и депривация; липса на значими фигури в живота на човек; фактори, които действат изчерпващо; неблагоприятни житейски събития и натрупани отрицателни преживявания. Т. е., остри стресови събития, травмираща обстановка, нарушени взаимоотношения и вътреличностни конфликти водят до патологична тревожност с всичките й проявления и симптоми, които са:

- Емоционални – страх, безпокойство, нервност, понякога панически пристъпи.

- Когнитивни – това са наши мисли за опасности, като: „Няма да се справя”, „Ще бъде ужасно”, „Ще си помислят лоши неща за мен” и др.

- Вегетативни /телесни/ - изпотяване, световъртеж, треперене, сърцебиене, подкосяване на краката, задушаване, стягане в гърдите.

- Поведенчески – избира се поведение на отлагане, отказване, избягване или направо бягство.

Преди обаче да се отървем от нашата тревожност е добре да разберем какво ни казва тя за самите нас. Това означава да разберем в дълбочина причините, предизвикали тревожността ни. На повърхността ние виждаме и преживяваме симптомите й, което обяснява факта, че човек казва на себе си и другите неща предимно за тях, защото им придава лично и то негативно значение и съдържание. Всъщност точно това пречи на нормалното ни функциониране, а не самите симптоми. Например, ако някой мисли: „Ще видят, че ръцете ми треперят”, следва чувство на притеснение и срам, мисъл „Нещо не ми е наред”, „Ще ми се подиграват и няма да ме харесат, а това не мога да го понеса”. Следователно по-добре да се избягват ситуации, в които това може да се случи.

В условията на терапевтична работа при изследване на тези мисли, преживявания и поведение ще се декодира всъщност фрустрираната потребност на този пациент, заради която той се чувства тревожен и неудовлетворен. Откриването й ще направи възможно коригирането на ирационалното му мислене и на онези поведенчески дефицити, довели го до това състояние.

Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависят чувствата ни на радост и болка. Когато в нас се появи дадена потребност, се генерира енергия, която трябва да се превърне в действие, чрез което да я задоволим. Много често обаче ние или не разпознаваме дълбоката си нужда или пренебрегваме нейното задоволяване, или пък я задоволяваме по нездрав начин. Така генерираната енергия не се изразходва напълно или пък се изразходва с метаудоволствие /алкохол, храна, наркотици/. Тя остава натрупана в нас и води до неврози и соматични заболявания. Така че от една страна потребностите, чието задоволяване е било пренебрегвано, пораждат постоянно напрежение и тревожност, а от друга – тревожността се самозахранва от хроничното потискане на действието и на енергията вътре в нас. Ако постоянно изпитваме съмнения да направим нещо или не, ако се опасяваме, че ще сгрешим, ако сме постоянно в състояние „нащрек” и повишена бдителност, то ние блокираме енергията вътре в нас, а това води до тревожност. Така ние усещаме фрустрацията и нерадостта. Фрустрацията винаги е свързана със затаена агресивност, свързана е с преживяване на огорчение, опасение, негодувание, разочарование. Определя се от събития, имащи лично значение за нас като пречка, загуба, невъзможност, заплаха, ограничения. Фрустрация е лишаване от храна, любов, ласка, топлина, грижа, свобода, от възможност за адекватно реагиране на пречки или силни чувства. В такива случаи човек реагира чрез реакция на регрес – както в детските години – чрез стомашни болки например, или чрез пренасочване на агресията от обекта, който я е предизвикал, към предмети /отново както е правил в детството си/ или към други хора.

Лечението на тревожността и тревожните разстройства е не само възможно, но и ефективно. Когато тя е твърде висока и влияе крайно негативно на живота на човек, може да се приложи медикаментозно лечение. Антидепресантите и транквилизаторите повлияват и намаляват тревожността и страха, с очакването, че редуцирането им ще доведе до възстановяване на силите и способностите на организма от преди появата й и той ще може отново да заработи нормално.

Друг подход, вече психотерапевтичен, /когнитивно-поведенчески/ е да се гледа на тревожността като на „лошо заучен урок”. Т.е., налице е заучен модел за справяне, който обаче пречи на човек да се адаптира успешно към средата. Терапията е насочена към лечение на различните видове симптоми. Като се има предвид, че при тревожните пациенти се наблюдава от една страна преувеличаване на опасността, а от друга – подценяване на възможностите за справяне и контрол над ситуацията, целта е корекция на онези негативни и ирационални мисли и погрешни поведенчески схеми, които обуславят тревожността. Очакваният резултат е чрез съзнателен контрол на начините на реагиране и интерпретиране на реалността човек да спре да развива тревожност.

Психоаналитичният подход за лечение на тревожността я разглежда като израз на вътрешни противоречия и трудно поносими преживявания. Търси се това, което стои зад симптомите – страхове, свързани със собствената реализация, с изоставяне, с изграждане на близост и интимни връзки, с травматични преживявания, с изтласкани чувства на вина и гняв, чийто проява е тревожността.

Тревожността и свързаните с нея разстройства винаги са израз на начина, по който се справяме със своите страхове, колебания или желания. Разбирането и осъзнаването на причините води до промяна. Това означава ново самоосъзнаване, а то винаги е свързано с начина, по който се отнасяме към себе си, докато реагираме на нещата и хората. Означава нов израз, по-здравословен, на потиснатите в нас чувства и емоции. Означава нови начини да задоволяваме своите потребности, за да се чувстваме здрави, щастливи и успешни.