сряда, 25 юни 2008 г.

ПСИХОСОМАТИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА

Психосоматични болести са тези, за чиято поява определящ е психичният фактор. Затова и психосоматичната медицина днес подчертава единството на психика и тяло, както и взаимодействието между тях. В организма всички системи са съчетани, за да може той да функционира. Всяко живо същество е в постоянна връзка със средата, в която живее, а това означава, че тези взаимовръзки изискват постоянно адаптиране. Организмът реагира на околната среда. Той трябва или да се адаптира, или да избяга, или да се бори. Всяко нарушение на равновесието в дадена точка рефлектира върху целия организъм, включително и върху мозъка. Всяка болест всъщност е защитна реакция на организма, затова може да се каже, че съществуват само общи болести, чиито прояви са локализирани.

Взаимодействието между тяло и психика намира израз в социалното функциониране. Всеки човек е един определен био-психо-социален свят и реагира по различен начин в зависимост от съзнанието си и миналия си опит на значимите събития в живота си. Отнесено спрямо психосоматичната проблематика това означава, че не сами по себе си афектогенните събития – загуби, травми или постижения – пораждат психосоматичните нарушения, а субективното значение, което човек им придава. Психосоматичните разстройства могат да се разглеждат и като резултат на два основни конфликта – зависимост и независимост; близост и дистанция – което насочва към търсене на баланс. За тяхната поява играят роля и фактори като наличие на актуален психически дисстрес, който активира стар и неразрешен вътреличностен конфликт, което в съчетание с конституционна слабост на даден орган води до соматизиране на емоционално-психологическия проблем.

Когато в тялото има хармония, тя се предава на психиката. Тялото и психиката са неразривно свързани и предават своите характеристики на външния свят. Ако има дисхармония, то тя не ни позволява свободно да се изразяваме, а болестта просто е резултат от неизразени емоции и чувства.

Емоцията е в самата основа на човешкия живот. Организмът автоматично се ориентира към търсене на приятни усещания – радост, удоволствие, добро самочувствие. Също така се стреми да отстрани неприятните, които заплашват равновесието му. Това става като ги избягваме или се борим с тях. Тогава се появява страх, тъга, гняв, агресивност. Емоцията е реакция на организма по отношение на приятно или неприятно усещане. Тя отеква в целия организъм и може да стане основният механизъм на болестта. Емоции са афективните конфликти, дълбоките и продължителни емоционални реакции, тревогите, враждебността, неприязънта и др. Най-опасни са дълбоките и продължителни емоции. Човек обикновено реагира по два начина – като се освободи от емоцията с плач, викове, нападки, обиди, или като ги „преглътне”. Цялата психосоматична медицина днес е единодушна в твърдението си, че „блокирането на чувствата” поражда болест.

Обикновено се забелязва, че психичният стрес е особено висок при лица, които са неспособни да се справят с трудности. Може да се каже, че психосоматичното разстройство е резултат от въздействието и взаимодействието между стрес, характер и телесна конструкция и се явява начин за справяне чрез боледуване. От психологическа гл.т. особено важен тук е „изискващият свръх-Аз”. В него се съдържат всички онези правила, норми, предразсъдъци, ограничения, които „доброто” възпитание ни вменява, без да държи сметка всъщност наистина ли са нужни и полезни за здравето и щастието на човешкото същество. Такъв „свръх-Аз” довежда до изчерпване, до повишено напрежение, трудна адаптация и – психосоматизиране. Затова на него трябва да се гледа като на рисков фактор за възникване на психосоматични заболявания.

Психосоматиката лекува на първо място симптома, което е естествено, но основното е болният да се разглежда като цялостна личност. Симптомите всъщност са локализирани прояви на едно общо заболяване – на цялостното разбалансиране на личността.

Хипотезирани психологичните причини за появата на психосоматични нарушения изглеждат така:

Колит. В детството си човек се е чувствал сплашван. Възпитанието и отношението към него са го поставяли в позиция на зависимост. Развита е склонност за конформизъм. При тези хора се отчита конфликт между негодувание и желание за угаждане на другите. Налице е задържана, маскирана враждебност. Откриват се компулсивни личностови черти. Хората с колит са чисти, подредени, точни, свръхинтелигентни, боязливи и потискат експресията на гняв.

Язва. В ранното детство, в отношенията между майка и дете може да възникнат различни напрежения, които да се преживяват като разочарования и да се окажат травматични за детето. Това може да доведе до фиксиране към оралните стремежи, но когато средата е благосклонна, детето я приема и усеща като майка и оралните стремежи търпят успокоение. При възрастните хора обаче оралните стремежи се изявяват в потребност от успокоение на глада. Този глад всъщност е свързан с нуждата от любов и грижа от някого. Незадоволяването на тези потребности води до отбранителен механизъм на регрес с усещане на глад и повишена стомашна секреция. Т.е., налице е хронична фрустрация на интензивна нужда от зависимост, която резултира в характерен и несъзнаван конфликт. Отчитат се силни орални желания човек да е обичан и обгрижван, което причинява хроничен регресивен несъзнаван глад или гняв; /при неорайхианството- потиснат гняв/. Налице е комбинация от силен стремеж човек да е уважаван, повишена чувствителност, лесна ранимост, висока съзнателност и взискателност към себе си. Има едно продължително потискане на емоциите и чувствата от незадовлените потребности, което провокира прекалена и нарушена секреция, водеща до корозия на стомашните стени.

Артрит. Следствие е на хронична спастичност на скелетните мускули, които отразяват невротичната необходимост да се контролират тези емоции, които един силен свръх-Аз налага на личността. Така се интроектира и агресивността, което води до задоволяване на нуждата човек да бъде агресивен и по този начин да предизвика обгрижване.

Диабет. Психологическите фактори, които са важни, са провокиращите чувства на фрустрация, самота и отхвърленост. Когато са депресирани, диабетиците преяждат или препиват – това обаче изкарва диабета извън контрол.

Хронична болка. Психологическите фактори могат да направят така, че човек да стане свръхангажиран с тялото си и да преувеличава до хронична болка дори нормални усещания. Хроничната болка може да се превърне в начин за защита от неуспехите при установяване на отношения с другите.

Алергични разстройства. Бронхиалната астма е основен пример на патологичен процес, включващ непосредствена свръхчувствителност, свързана с психологичните процеси. Това е и емоционален отговор на житейски събития, които допринасят за отключването и развитието на астмата. Характерно е емоционално реагиране, при което има склонност към блокиране на емоционалните преживявания и неспособност за тяхното вербализиране. Клинично се изразяват в инфантилизъм, зависимост, егоцентричност, неразвита ценностна система. Те обуславят деструктивност в поведението – нарушаване в режима на лечение, физически натоварвания, която деструктивност се засилва компулсивно при актуализиране на личностови конфликти.

Главоболие – „чекмедже на мисълта”. Хората, страдащи от главоболие, контролират мисленето си, респективно емоциите и чувствата, които са потискани и неизразявани. То е най-честият неврологичен симптом, както и симптом на тревожни и депресивни разстройства. Психологическият стрес подхранва главоболието, без значение дали причината е психологична или физиологична. Психосоматичното главоболие се диференцира от психогенното. Среща се при хора, които са активни в контролирането – счетоводители, търговци, но това не е случайно. Те са контролирали и преди това.

Мигрена. Проявява се при обсесивни личности, перфекционисти, при потискане на гнева. Тези, които са генетично предразположени към мигрена, могат да развият такъв тип главоболие. Има силен неспецифичен емоционален конфликт. Главоболие = забранена потребност. По този начин жените бягат от секс. Налице е неспособност за постигане както на собствените високи изисквания, така и завист и негодувание към интелектуално и финансово по-успелите. Тези хора са много амбициозни, но – ако не успеят, се самонаказват – с мигрена.

Главоболие с напрежение и мускулни контракции на главата и врата – получават се при емоционален стрес. Не се наблюдава гадене и повръщане, както е при мигрената. Обикновено започва в края на работния ден. За преодоляването му помага медитация, релаксация, т.е отпускане.

Хипертонична болест. Наблюдават се нарушения в ЦНС, които са предизвикани от психически стрес, водещ до възбуден процес във вегетативните центрове, които регулират кръвообръщението и съдовия тонус. Засегнати са преди всичко лица с орални потребности, които влизат в конфликт със стремежа за самостоятелност и обуславят състояния на фрустрация. Потребността от любов и грижовност е отражение на несъзнаван стремеж към зависимост, останал от детството. С възрастта той отключва чувство на наранено достойнство и недооцененост. Потребността от самостоятелност, независимост и утвърждаване трансформира оралната фрустрация в орална агресия. Тя обаче е приета за социално неприемлива и затова остава потисната, като е съчетана с пасивност по отношение на постигане на целите. Това проличава особено при стрес – засегнатите се отдръпват и търсят помощ и закрила.

Сърдечни смущения. Определено става въпрос за невъзможност да се изразяват чувствата.

Страхът днес е станал едва ли не условен рефлекс. Когато властва над нас, няма настояще. Има само негативни спомени и безпокойство за бъдещето. Но ние сме се научили да го маскираме – по множество начини. Научили сме се да се „самодисциплинираме”, да прикриваме радостите си, поривите си, гнева си – в името на императивите на някакъв тесногръд морал, почиващ на несигурната почва на преходни условности. Човешкото същество страда, иска да е автентично, да бъде самото себе си. Но продължава да „изглежда” и влага много усилия в това. Продължава да вярва, че проявява истинска воля, само защото смята, че тя е резултат от упорство и вътрешно напрягане. А истинската воля се корени в общото равновесие на тялото и мозъка. Често пренебрегваме посланията на тялото си и се „доверяваме” единствено на разума. Затова само когато се постигне хармония между афектите, инстинктите и съзнанието, т.е. между чувства и мисли, може да има здраве, самообладание и да се постигне онази вътрешна усмивка, която ни прави щастливи и непринудени.

понеделник, 23 юни 2008 г.

В отговор на коментара към "Детето - наш учител"

Уважаема госпожице или госпожо, от писмото Ви не става ясно дали още живеете с майка си или макар и физически отделена от нея тя продължава да съществува в живота Ви по начина, по който я усещате. Ясно е обаче колко е важна за Вас тя. Останах с усещането, че сте издигнали на пиедестал майка Ви, сравнявайки я с Господ бог. Такава ли е тя за Вас – единствена и недостижима, като бог? С какво е недостижима за Вас – като майка и човешко същество, като личност, качества и постижения? Пишете, че сте се стремила към постижения, заради нея. Често хората мислят, че начин да покажем и спечелим обич са именно успехите ни – в ученето, в професията, в материален просперитет. Малко, ако не и изобщо, се говори за това, което чувстваме, преживяваме – искрено, честно и спонтанно. Като че ли е много по-лесно да постигнем нещо и така да „засвидетелстваме и заслужим обич”, отколкото да кажем „обичам те, нуждая се от теб, липсваш ми”. Да не говорим за онези така наречени лоши чувства – като гняв, болка, разочарование. За нашите постижения обаче ние можем да бъдем одобрявани, оценявани, възхвалявани, утвърждавани, но не и обичани. Обичта е безусловна. Тя изключва изискванията за социални успехи и представяне. Обичта е способност първо себе си да обичаш, да се приемаш със всичките си силни и „слаби” страни. В крайна сметка всеки обича толкова, колкото може. И всеки дава на друго човешко същество само това, което носи в себе си. Казвате, че само на нея вярвате и че й имате безпрекусловно доверие. За да имаме обаче доверие на друго човешко същество, първо е необходимо да имаме доверие в самите нас. Доверете се на Вас самата, на това, което чувствате към майка си и й го дайте

четвъртък, 19 юни 2008 г.

ДЕПРЕСИЯ

Депресията е често разстройство, широко разпространено, което се отразява негативно върху качеството на живота. Засяга активната, творческата част от живота на човек и значително влошава социалното му функциониране. Понякога представлява и опасност за живота.

Необходимо е обаче да се очертае разликата между клиничната депресия и случаите когато се чувстваме потиснати. Ако имаме реални житейски основания да бъдем потиснати, настроението следва да бъде оценено като нормално при дадените обстоятелства.

По друг начин обаче изглежда картината на при клиничната депресия. При нея се отчита:

- дистимия – това е болестно потиснато настроение;

- хипобулия – представлява понижена действена активност;

- и забавен мисловен процес.

Дистимията е най-характерният симптом. Изявява се с тъга, песимизъм, дълбоко страдание, страх, загуба на способност да се изпитва радост и удоволствие. Чувството за тъга може да стане толкова силно, че да се прояви като физическа болка – стягане в гърдите, болки в корема, изтръпване, най-често, на лявата ръка. Болният е обзет от чувство за отчаяние и безперспективност. Струва му се, че всичко е безмислено – включително и животът. Така понякога се стига до решения за самоубийства.

Хипобулията намира израз в лесна уморяемост, слабост, намален жизнен тонус. Това се придружава от несигурност и нерешителност – до пълна загуба на интереси и инициатива. В тежки случаи се стига до т. нар. депресивен ступор – пълна обездвиженост, с невъзможност за установяване на словесен контакт, с отказ от храна.

Забавеният мисловен процес се отразява в удължено време на отговора, трудности в концентрацията и съобразяването, нарушения в паметта. Това прави болните още по-несигурни и тревожни. Появяват се мисли за малоценност, оглупяване, непригодност.

Клиничната депресия се проявява в три форми – лека, умерена и тежка. Разграничаването им почива на внимателна оценка на броя и тежестта на симптомите. Добър ориентир за тежестта на депресията е нивото на социално функциониране. Така например при по-леките форми се отчитат няколко симптома, изразени в лека степен и с преодолима социална дисфункция. При умерената форма налице са повече симптоми и се маркират значителни затруднения при изпълнение на професионалните и домакински задължения. При тежката форма се наблюдават и трите основни симптома в тежка степен. Понякога се стига до ступор, загуба на тегло, безсъние, мисли за вина и самоубийство.

При всички прояви на депресия е особено важно да се прави оценка на суицидния риск. По-важните маркери за него са: социална изолация, лесна уморяемост, тъга и плач, загуба на тегло, влошено внимание, загуба на интерес към живота, подреждане на личните дела, подаряване на скъпи веща, оставяне на писмо за сбогом, мисли като „не съм сигурен, че животът има смисъл”, „по-добре да свърша със себе си”, „на никому не съм нужен”, споделяне на план за самоубийство, просветляване на настроението, което идва след взето решение за самоубийство.

За да се предотврати самоубийството е необходима незабавна консултация с психиатър, както и да се имат предвид някои практически мерки – като отстраняване на остри предмети, предпазване от високи места, присъствие на близък до болния.

В диагнозата на депресията важно място заема и т. нар. ритмика – денонощна или сезонна. Настроението е най-ниско сутрин и с напредването на деня, към вечерта, то се подобрява. През пролетта се отчита по-добро настроение, което през есента е влошено. Ритмиката за опитите за самоубийства показва, че те се извършват най-често в ранните часове на деня – четири, пет часа.

При случаи на тежка депресия и отчитане на суициден риск се налага медикаментозно лечение с антидепресанти. Медикаментозните стратегии за лечение на депресията се основават на теорията за дефицит в човешкия организъм на две химически вещества – серотонин – наречен медиатор на настроението, удоволствието и младостта и норадреналин, имащ значение за двигателната ни активност. Антидепресантите всъщност възстановяват дефицита, като спомагат за синтеза на тези две химически вещества в организма ни. При консултация с психиатър, след оценка на симптомите – като многообразие и тежест – се назначава необходимото медикаментозно лечение – и като вид на антидепресанта, и като дозировка, и като продължителност на приема, както и периодите, през които ще се проследява състоянието на пациента. Когато състоянието на болния бъде стабилизирано, той най-вероятно ще бъде насочен към психотерапевтично лечение, което със своите средства ще помогне за връщане към активен и удовлетворяващ начин на живот.

За да бъде успешен процесът на психотерапия е важно познаването на личностовите характеристики и базисните нагласи на предразположените към депресивни състояния. Това са преди всичко изключително съвестни хора, перфекционисти, които трудно казват „не” и са с ниско ниво на асертивност. При тях се наблюдава и недостатъчен набор от социални умения. Това е много важно, защото всеки човек се реализира в и чрез отношенията си другите. Тези хора не успяват да се справят с определени социални ситуации, защото, когато е трябвало, не са усвоили пълния репертоар от необходимите и подходящи социални отговори. В базисните им нагласи се откриват убеждения, че животът на достойния човек трябва да бъде успешен, че нуждата от помощ говори за слабост, че провалът е нещо непоправимо, че ако всички не ги одобряват те не са стойностни. Това, пречупено през призмата на личната ценностна система, придобива конкретен вид. Така амбициозните например, ще са насочени към постижения във всеки аспект и ще преживяват всяка крачка назад като катастрофа. Тези, за които близостта и приятелството са основна ценност, трудно ще преживяват раздяла, отхвърляне, смърт на близък човек. Възприемащите живота като изпълнен само с приятни преживявания ще преживяват като фатални случаите на неизбежен душевен дискомфорт.

Цялата тази крайно негативна интерпретация на събития от живота неминуемо води след себе си и неадаптивни поведенчески реакции, ограничаване на контактите и сферите на активност, както и понижаване на самооценката. Положителното й повлияване в процеса на психотерапия е важен критерий изобщо за подобряването на депресивния.

Самооценката е важен и критичен момент. Тя се явява ядро на познанието за самите нас. Американският психолог Уилям Джеймс е предложил една оригинална формула за представянето на самооценката. Тя е равна на успеха, разделен на претенциите. От тук се виждат и два пътя за повишаването й – чрез увеличаване на успехите и чрез коригиране на претенциите. Самооценката е свързана с нивото на претенции, което е една от най-ярките характеристики на личността. Тя е свързана и с оценката на другите хора за нас, особено като те са важни, значими за нас. Когато тази оценка и самооценката ни се разминава, понякога драстично, това може да се преживее драматично и травмиращо. Ако това се случи при деца, те преживяват афект на неадекватност. Но това може да се случи и при възрастни – когато налице е адекватна самооценка и тя бъде елиминирана. Не е възможно да не оценяваме другите, но нека поне това да бъде достойно, защото това е признак за социална интелигентност. Иначе, оценка, клоняща към присъда, е лишена от морал.

Когнитивно-поведенческата психотерапия е метод, доказал своята ефективност в лечението както на депресия, така и на други психологически разстройства като паническо, обсесивно-компулсивно, фобии, зависимости. От гледна точка на този метод същността на депресията са когнитивните дисфункции, а афективните и физиологичните са следствие от тях. Как се изявява тази концепция? Първо, налице е едно крайно и негативно себевъзприемане. Човек гледа на себе си като неспособен, дефектен, непригоден, нежелан, незначим, безполезен. На второ място се отчита тенденция да се възприема света като негативен, изискващ и провалящ. Като резултат от всичко това идва очакването за болка, страдание, загуба, провал, наказание. За основа на всички психологически разстройства когнитивно-поведенческата психотерапия приема отрицателното и погрешно изкривяване и интерпретиране на реалността, както и ранния опит на човека като начална точка на много от тези изкривявания – особено в случаите на депресия, която започва именно с погрешна преработка на постъпващата информация. Това води до грешни разбирания и непреодолими фрустрации. Т.е., всичко, което ни се случва, се отразява в нашите мисли, убеждения и преживявания. В тях се съдържа лично значение, което в случаите на депресия, е особено вредно. Как помага когнитивно-поведенческата психотерапия? Като със своите средства предлага разбиране за това как човек създава своята реалност и какви са последиците от това. Как изобщо протича този процес. В условията на подкрепяща и емпатична среда пациентът се учи да мисли по-реалистично, по-рационално, което се отразява на мислите и чувствата му, а от там и на поведението му в позитивен план. Когато се промени личното, негативно значение на мислите, убежденията, ситуациите, тогава се променят и негативните чувства, свързани с това лично значение, а от там и поведението, което става много по-адаптивно. Защото всяко поведение в крайна сметка е отговор на личната интерпретация на дадена мисъл, убеждение, ситуация. Доказано е, че депресивните непрекъснато мислят за неща, които влошават настроението им. Именно затова в процеса на терапия се предлага тестване на техните мисли и убеждения, както и търсене на алтернативни гледни точки и отговори. Тъй като това са хора, при които е ниско нивото на асертивност, се работи по посока на създаване на както на умения на асертивност, така и на гъвкави, алтернативни мисловни и поведенчески реакции, включващи нови социални умения и асертивно поведение.

/Разстройството като клинична картина и диагностични показатели е описано подробно в МКБ – 10/

понеделник, 16 юни 2008 г.

ПЪРВИТЕ СЕДЕМ

Материалът е публикуван в юнския брой на списание "Кенгуру"

„Вие и вашето дете сте едно цяло, една система, изработваща щастие за всички. Неговата радост – това е вашата радост.” / П. Лич, 1985 /

Това усещат и в това вярват тези достойни за уважение родители, които не се смятат за господари на децата си и се стараят да опознават самите себе си. Защото те са наясно, че предават не само части от генетичния си фонд, но и че от тях зависи каква среда и атмосфера ще осигурят за детето си, за да расте то здраво и щастливо.

Всеки е чувал за „първите 7 години”, всеки знае колко важни са те. Но за какво? Обикновено хората ги свързват с онзи период, през който се полагат основите на „доброто възпитание”. Кое възпитание е добро? Тук всеки има своята гледна точка, която вероятно ще бъде пречупена през призмата на ценностната му система, семейния модел, житейския му опит, спомените му от детството. Всички ние в ранния си опит сме възприели чужди ценности, правила и норми, които са били важни за емоционалното ни равновесие, но са и променяли чувството ни за реалност. Така постепенно сме се научили не да бъдем, а да изглеждаме. Това, в живота ни като възрастни, често ни създава проблеми – отразява се на емоционалното ни състояние, а от тук – и във всяка друга страна на живота ни. Включително и на начина, по който възприемаме децата си, отношенията си с тях и възпитанието им.

Да възпитаваш, означава да предаваш знания, но главно – душевни състояния. Възпитанието означава предаване на сила, хармония и равновесие, но можем да дадем само онова, което притежаваме. Затова тези, които не спират да се обръщат към себе си в търсене на онези отговори, които ще им помогнат да изпълнят великата отговорност родител, успяват да осигурят на детето си семейство, в което то да расте сигурно, обичано, подкрепяно, с вяра в себе си и собствената си стойност, със свободата да се движи с максимална амплитуда в зададените от тях лимити.

Периодът от раждането, дори преди раждането и вътреутробното развитие на плода, до седем години, е много важен както за формирането на типа характер, така и за нагласите, социалната, когнитивна и емоционална интелигентност на човешкото същество. Определящо за бъдещото развитие на детето е времето дори преди зачеването му – желано ли е или не, очаквано ли е или не. Какви представи и очаквания имат родителите за него, защото то може да ги осъществи, а може би не. Защо изобщо някой решава да има дете – за да отговори на нечии очаквания, за да „заздрави” брака си, за да прехвърли върху детето си своите неосъществени желания и мечти или защото е готов да дава и да се отдава – безусловно и безрезервно. Ако бъдещото дете не е създадено с любов единствено заради него, в подсъзнанието му се закодират онези предпоставки, които ще доведат до емоционално-психически проблеми, свързани както със себевъзприемането му, така и с начина, по който това човешко същество ще свързва с другите хора в живота си, преживявайки се като нежелан, натрапен, излишен и необичан.

Бременността е периодът, в който за развитието на плода е от значение не само начинът на живот и хранене на бъдещата майка, но и отношението към бъдещата рожба.. Ако бременната е тревожна, напрегната, нещастна - това ще се отрази неблагоприятно върху детето й, както и обратното.

Връзката майка – дете не само е най-важната, тя е уникална и свещена. След раждането детето е изцяло зависимо от майка си, тя е целият негов свят – тя е тази, която ще го нахрани, ще го приспи, ще му даде топлина и ласка. Тя е тази, която с любов ще откликне на плача му и ще го утеши с прегръдка и милувка. Към близките, но особено към майката, детето изгражда първично доверие, което е основа за доверие в себе си и в другите. Но това става тогава, когато потребностите на детето от храна, включително и емоционална, от топлината на тялото, от приятните усещания на кожния допир и удоволствието от сукането, са задоволени. Ако майката проявява нетърпение, нежелание, дори грубост, ако съзнателно или не не желае детето, ако е емоционалнo дистанцирана и студена – тогава то преживява дълбока фрустрация. В началото реагира с плач или безпокойство, но когато „разбира”, че няма да получи това, от което има нужда, следва примирение, безразличие, понякога отказ от храна. Това е психотравма, която ще бележи живота му натам. Такъв човек, емоционално недохранен, ще отрича по един или друг начин свои важни потребности, защото в подсъзнанието му е закодирано, „че няма смисъл да се моли”, както е правил това с плача си като бебе.

Ако малкият човек е преминал щастливо и успешно през този период, го очаква радостта от опознаването на света около него. Той е проходил и започва да говори. Родил се е с безгранични възможности да учи и преживява. Близостта и привързаността към майката са му осигурили един свят на сигурност, топлота и приютеност. Именно поради това в този период детето преживява раздялата си с нея като нещо страшно. Страхът от нейната загуба е толкова силен и интензивен, че той се съизмерва с този от самотата, изоставянето и несигурността. За детето раздялата е не просто разрушаване на най-интимната му връзка, това е загуба на част от идентичността му. Всеки може да си представи какво е за детето например един престой в болница без майка му, или още по-лошо – даването му за отглеждане в институция. Правилното емоционално, психическо, социално развитие на детето се осъществява при внимателно дозиране и съобразяване на емоционалните въздействия с индивидуалните възможности на детето. Силните и продължителни емоционални преживявания действат неблагоприятно и изтощаващо неукрепналата нервна система.

През втората и третата година малкият човек преживява един от най-важните периоди в живота му. Той е свързан от една страна с истинското овладяване на речта, а от друга - с първите прояви на самостоятелност /автономност/ и зачатъци на идентичност, както и с отделянето на собственото „аз” от останалите. Детето иска и се опитва да узнае собствените си възможности. Желае своята самостоятелност – „Аз сам”. Пробуждането на „Аз-а” го стимулира към самоизява. Стреми се да привлече вниманието на другите към себе си с думи като „Дай ми”, „Гледай ме”. Изпълнен е с любопитство и желание да опознава света и открива своя личностен капацитет за научаване. Той е инициативен и целенасочено активен. Психичните промени в този период са изцяло свързани с интеграцията на „Аз-а” и персонализацията. Това е период, в който се полагат основите на личността и в който се появяват две важни и взаимосвързани потребности – да се разпознае в света на другите и да утвърди своята същност. Отделянето му от другите намира израз в противопоставянето им, в стремежа му да се заяви и утвърди. Ако те обаче проявяват прекалена и излишна отстъпчивост, това ще доведе до формиране на хистрионни черти в детето. При проява пък на авторитарно отношение се потиска инициативността и индивидуалността. Поставянето на високи и несъобразени с възможностите на детето изисквания водят до развиване на общоневротични черти. За съжаление има родители, които, поради чувство за малоценност, изпитват желание да доминират детето си и така да си осигурят усещане за сила. Изискват от детето това, което те самите не са способни да изискват от себе си. Детето се превръща в компенсация. Не си дават сметка, че то има нужда преди всичко от сигурност и подкрепа. Когато детето постепенно се утвърждава като личност и се утвърждава неговия „Аз”, то започва да търси сигурност в себе си и да изпробва спонтанно силите си. Това е момент, в който може да придобие вяра в себе си, да се убеди в собствената си стойност и всичко, което прекършва волята му, се превръща във фактор за появата на чувство за малоценност и невроза. Често зад „грижовността” на някои родители се крие замаскирана нужда от власт, срещу която всякакъв евентуален бунт се прекършва, но всичко, което пречупва волята на детето, поражда чувство за малоценност. Балансираният подход предполага поставянето на ясни за детето граници, в които обаче родителят е осигурил необходимото му пространство и възможността да открива и заявява себе си. Иначе това е „периодът на упорство”, естествен преход в развитието, който при един правилен, балансиран подход, с ясни послания и нежна доброжелателност от страна на родителите, преминава спонтанно и детето влиза в следващия етап на своя живот, в който се разрешава наречения от психоанализата Едипов комплекс.

В периода от 3 до 5 години се осъзнава разликата между половете, извършва се процес на идентификация / наподобяване поведението на значима фигура и възприемане на някои нейни качества/ с родителя от същия пол и се преживяват чувства като любов, омраза, ревност, страх, гняв. Фантазията на детето е особено богата, което се вижда в игрите, в желанието да му се четат приказки. Учи се да общува и с връстниците си, но преди всичко задава въпроси – това е възрастта на въпросите, които в началото на периода са насочени към опознаване и откривателство /„Какво е това?”/, а в края – към търсене на причините /”Защо става така?”/. В този период освен към половите различия детето проявява интерес и към половите органи и голото тяло, има желание с цялото си чисто любопитство да ги гледа и изследва. Сексуалният нагон, наречен от Фройд либидо, е подчинен на принципа на удоволствието и правилното му развитие в този период е от особена важност за емоционалното и психическо здраве на детето. Тук се формира усещането и отношението към тялото, към секса, интимността и удоволствието от докосването на тялото. Детето е изпълнено с любопитство, усеща нещо приятно, докосвайки половите си органи. Това е напълно естествено и единствено от правилното отношение и реакция на родителите зависи какво ще се закодира в подсъзнанието му – че това е нещо „нередно и мръсно” или е нормална и естествена част от нас. Ако възрастните реагират с негативно отношение, с отрицание и критика към детето, то ще изпита афект на неадекватност и силна тревога. Това са т. нар. от Фройд детски сексуални психотравми, които са отдавна забравени, но мъчителни, защото са наситени с емоции на страх и вина. Как след време ще възприемаме нашата сексуалност, как интимно ще се свързваме с другия, как ще чувстваме и преживяваме нашата женственост или мъжественост, в огромна степен зависи от успешното ни преминаване през този период. Колкото по-спокойно и адекватно родителите посрещат и реагират на любопитството и преживяванията на детето, свързани със сексуалните му инстинкти, толкова по-безпроблемно и здраво ще върви то към следващия период на своето развитие – „интернализацията „ на социалните стандарти, норми, правила.

В по-ранните фази нормите са изцяло наложени отвън. През едиповата фаза моралните норми на средата започват да се преживяват като личен, вътрешен проблем, а не наложени отвън. Идентификацията с моралните качества и изисквания на родителите е особено силна и определяща за развитието на детето. Ако родителите общуват с детето си предимно чрез изисквания и послания от типа: „трябва”, „винаги” или „ако направиш.........., ще те харесвам, обичам, няма да ти се сърдя”, ще формират в него нагласа за спазване на сковаващи, изискващи и потискащи индивидуалността и спонтанността му правила и предрасъдъци. Детето се нуждае от ясни послания и граници, от наблюдаване на дискусии между родителите си в постигане на единство между тях, защото единството му дава усещане за сигурност и намалява риска то започне да ги манипулира. От детето се изискват безброй адаптации и са чести случаите, когато изпада в затруднение. Не бива да се очаква, че детето знае кое е приемливо и кое не и че е напълно наясно със своите отговорности.

В условия на любов и ласкаво емоционално отношение родителите разпознават чувствата на детето и говорят с него - подкрепящо, с разбиране за това, което се случва в неговия свят, с уважение към неговата индивидуалност и право да изпитва цялата гама от чувства, със загриженост за него и търсене на причините, когато не одобряват някоя негова постъпка. Колкото по-адекватни на самото дете, на неговата чувствителност и индивидуалност са изискванията и подходът на родителите, толкова по- здраво и щастливо ще расте то!


понеделник, 9 юни 2008 г.

За умалителните имена и ......... хората

Наскоро моя пациентка – на 38 години - сподели как напоследък започва да се ядосва от нещо, което до сега е смятала за дреболия, а именно, че всички продължават да се обръщат към нея с умалителното име от детството й – родителите й, съпругът й, брат й, близки роднини. Искаше да разбере какво означава всичко това за нея, за да постъпи по начин, по който да се чувства добре.

Често в израз на нежност и обич, особено майките, наричат децата си с умалителни имена, понякога даже смешно звучащи. Понякога продължават да ги наричат с тях и когато вече са пораснали, та дори и цял живот. Умалителните имена обаче лишават от звучността и значението на собствените имена. Освен това другите хора постепенно започват да отъждествяват притежателите им с умалителното, а не с истинското име. Колкото и хората да са доброжелателни, обръщайки се с умалително име към някого, то към човека като че ли по този начин вече прозира една снизходителност, която унижава достойнството му. Това си е истинско афективно осакатяване, което има риск да се прояви и чисто физическо, ако притежателят му се идентифицира с него и започне да се държи съответно на значението му, например като дете, малко момиченце или момче, а не като зрели жена и мъж. Всяко умалително на собственото име „смалява” и принизява личността и всеки има право да изисква от другите да се обръщат към него с пълното му собствено име.

вторник, 3 юни 2008 г.

ДЕТЕТО – НАШ УЧИТЕЛ

„Детето – наш учител ?! Как така? Невъзможно. Та нали ние сме възрастните!” – ще възразят някои.

Едва ли има родител, който да заяви, че не желае детето му да е здраво, щастливо, да порасне добър човек, да създаде дом, семейство. И всеки е убеден, че знае как и ще направи всичко необходимо, за да отгледа детето си и да му даде най-доброто. А родителите доста често имат много ясни идеи за това кое е най-добро за децата им и с усърдие ще се придържат към тях, защото, понякога, на всяка цена детето трябва да бъде такова, каквото мама и татко го виждат в очакванията си. Нищо, че така може би рискуват да потиснат неговата, на детето индивидуалност. Нищо, че неговите желания и наклонности може и да не съвпадат с тези на родителите му. Нищо, че то иска да е...

А къде е правото на детето да съществува, да бъде?

Увлечени в желанието си да направят от детето си това, което те не са успели да станат, или пък от проблеми и отчуждение в семейството, породени от несъвършенства в отношенията, от пропуски и слабости в културата им, често възрастните едностранно доминират и не зачитат правата на детето. Всеки знае – семейството има най-решаващата роля за правилното развитие на детето, за неговото физическо, психическо и емоционално здраве.

Но какво става с децата, когато в семейството се настанят отношения, бедни на топлина, чувства и спонтанност? Когато родителите не могат или не искат да се откажат от авторитарните си методи на „възпитание”, от „възпитателната си непогрешимост”. Не помнят ли или не желаят да помнят времето, когато са били деца? Когато са имали нужда от прегръдката на мама, защото са били тъжни или уплашени, но не са я получили! Когато са били ядосани, а някой им е казвал, че са лоши! Когато спонтанно са изразявали радостта си, но – така пък „не е възпитано”! Когато просто са искали да разкажат нещо, но мама и татко са били твърде заети, за да ги чуят.

Сега децата по свой начин ни пращат посланията си за внимание, обич, ласка, подкрепа. Чуваме ли, виждаме ли, усещаме ли тези послания или е по-незастрашаващо да ги игнорираме, да ги заобиколим или на свой ред да ги обявим за глезене, за лошотия. Дори може да последват и обвинения, обиди, заповеди, емоционално дистанциране. Никой обаче не притежава способността да формира ценности по този начин у детето си. Защо тогава лицемерно да се учудваме, та даже и възмущаваме, че децата гледат понякога на родителите си като на враждебен фактор, който потиска и се противопоставя на тяхната спонтанност и може да доведе детето до състояние на безсилие, гняв и отчаяние. Защитавайки нашата собствена неспособност да се справяме с „трудните деца” /или изобщо с трудни житейски ситуации/, привеждаме хиляди аргументи в защита на родителите. „Та те правят всичко за детето си!” Кое всичко? Как всичко? Някой изобщо питал ли е детето то какво иска, от какво се нуждае. Защо сме готови да обвиняваме всеки друг, но не и да се обърнем към себе си в търсене на причините и корените на тази враждебност, безсилие, гняв и отчаяние, които често намират израз в агресивно или опозиционно поведение, във фобийни страхове, тикове, нощно напикаване. Защо ли пък сега детето ми си гризе ноктите, скубе си косата, започна да заеква, успехът му в училище се влоши! Дъщеря ми е анорексичка, моята – булимичка! Защо детето ми посяга към алкохола, дрогата! Та нали се скъсвам от работа,, купил съм му маркови дънки, скъп телефон, компютър.

А......а.......а, обществото е виновно. .

А от какво всъщност имат нужда децата? – от обич и разбиране, приемане и подкрепа, искреност и ясни послания. От минимум количество болка и отрицателен опит, които да ги имунизират срещу несъвършенствата на обществото и да ги предпазват от вредните влияния на средата. Това обаче е възможно само в условията на взискателност, доверие и обич. Тогава, когато родителите са способни да изградят искрени и равноправни отношения, в които да общуват емоционално с децата си, уважавайки уникалността им. Само в такава среда детето ще е готово и ще иска да разкрива своите чувства, преживявания, тревоги и вълнения. Тогава е възможно формирането на адекватна самооценка и чувство за отговорност. Когато има доверие, когато на чувствата и емоциите не се гледа като на опасност и се приемат, тогава по-лесно се виждат първопричините за напреженията и тревогите у децата. Когато средствата са искреността, добронамереността, тогава се изгражда вярната самооценка, самоуважението от постигнатото и доверието в себе си.

Велика отговорност е да си истински родител, а не просто родител. Не такъв, който крие собствените си страхове и емоционална оскъдица зад правила, норми и „добри намерения”, защото било по-важно „да изглеждаме”, а не да бъдем. Не такъв, който отрича чувствата, емоциите, спонтанността, защото заплашват собственото му ”равновесие”. Изкуство е да научиш детето си да се движи с максимална амплитуда в зададените от теб лимити.

Колко ли е голяма радостта, която лъха от едно дете или един възрастен, когато се чувстват приети, когато чувстват силата, че имат доверие в себе си, когато имат правото да изразят без срам своите чувства и емоции.

Щастлив е този, който може да изживее магията на истинското емоционално съпреживяване, на този, който пораснал в сблъсъка със собствените си страхове не отрича, а приема, не критикува, а разбира, не мрази, а обича.

Та нали животът е радост и удоволствие! Не е ли това най-важният урок, който ни преподават нашите деца?