четвъртък, 24 април 2008 г.

Думи за анорексията

Обръщам се към всички вас, „избрали” своята болест, за да се справяте с живота или всичко това, което представлява той за вас, но няма да ви говоря за анорексия и булимия. Вероятно толкова много сте чели по въпроса, че спокойно бихте участвали в дискусия по въпроса с който и да е психолог. И какво от това, ще си кажат някои от вас, че навсякъде мога да прочета що е хранително разстройство, пък и за всяко друго разстройство или болест. Да, полезна информация относно културните запаси, но как точно това ще ми помогне.

Никоя от вас съзнателно не е пожелала да се разболее. Нима вие самите не знаете и то най-добре от всички, че храненето ви не е нормално, или за страшните и фатални последици понякога. А пък и всички да обръщат внимание предимно на храната, като че ли е по-важна от вас, изглежда не ви кара дълбоко в себе си да се чувствате доволни и щастливи. Може би по-скоро ядосани, наранени или пренебрегнати, че околните възприемат вашето съществуване като че ли единствено свързано с яденето. Да, храната е много важна. Толкова важна, че помним: „една лъжичка за мама, една – за тате”. А лъжичка споделена, преживяна емоция?

Когато сте се чувствали проверявани, дебнати, дали ядете, как, колко, повръщате ли, може би сте си мислели „Как така не разбират за какво става въпрос – за МЕН, за моите чувства, за моите преживявания и страхове.” Може би вашето истинско и прекрасно АЗ някъде от дълбините на душата ви все по-често ви напомня за себе си – самотно, нещастно, жадно за топлина, любов, истинска емоция и живот. Но пък тази обърканост, ниско самочувствие, тревога – не, няма да показвам нищо от това, защото трябва да съм перфектна, силна и неуязвима. Ще се изразя без думи – затова си има анорексия и булимия и ще получа ..........- всъщност какво искам, от какво имам нужда. Кой ще ми каже, не, няма да питам, как така някой ще ми каже – на мен, аз съм перфектна и компетентна, иначе как щях да контролирам така храната и тялото си. Аз съм интелигентна и амбициозна. Така са ме учили – да съм отговорна, идеална, да си поставям високи цели. Трябва да успявам и затова е важно как изглеждам. Това е важното - не чувствата.

Да, но те все по-често напомнят за себе си. Измъчват и тялото, и душата. Какво да правим с тях?

Това, мили момичета, са мисли и представи на други като вас, с които съм работила в терапия. Какво правим по време на сесиите ли – споделяме мислите си, опознаваме се, съпреживяваме емоцията, общуваме. Смеем се, плачем, ядосваме се, тъжим, радваме се. Учим се да чувстваме и да се наслаждаваме на това. Учим се да се отваряме за другия и да общуваме с него – не само с главата си, а и със сърцето си. Така постепенно идва и усещането, че няма храна, която да уталожи емоционалния ни глад, жажда или да изрази чувствата ни вместо нас.

Аз самата не съм преживяла хранително разстройство, нямам такъв личен опит, но съм подготвена професионално. Не мисля обаче, че това е изключителното и достатъчно условие за добра работа. Това, което се случва в терапевтичната сесия, всъщност е среща на две човешки същества. За мен в тази среща най-важното е да мога да дам първо топлина, разбиране и емоция, а след това всичко останало. Аз няма да ви говоря за това, което вече толкова пъти сте прочели. Ще ви говоря за емоции и чувства. За тези безброй начини, по които можем да ги изразим и насладим. Защото, а това вече знам от личен опит, споделената емоция с другия и изживяването й ни правят здрави и наистина щастливи и успешни.

вторник, 22 април 2008 г.

ПСИХОТЕРАПИЯТА – ПЪТ КЪМ СЕБЕ СИ И ДРУГИТЕ

„Все търсех сила и увереност извън себе си.

Но те идват отвътре. Винаги са били там.”

Ана Фройд

Смисълът на всяко човешко съществуване е щастието – това е равносилно на здраве – физическо, емоционално, психическо.

Едва ли някой ще отрече колко е важно емоционалното ни състояние за живота ни, включително и за физическото ни здраве. Днес психосоматичната медицина подчертава единството на тяло и психика. Те непрекъснато си взаимодействат и предават своите характеристики на външния свят. Когато има дисхармония между тях, идва болестта, като защитна реакция на организма. Съществуват само общи болести, чиито прояви са локализирани. Психосоматичната медицина днес е единодушна в твърдението си, че „блокирането на чувствата” поражда болест, че тя е резултат от неизразени емоции и чувства.

Емоцията е в самата основа на човешкия живот. Организмът автоматично се ориентира към търсене на приятни усещания – радост, удоволствие, добро самочувствие. Стреми се да отстрани неприятните, които заплашват равновесието му. Това става или чрез избягване, или чрез борба. Тогава се появява страх, тъга, гняв, вина, агресивност. Емоцията е реакция на организма по отношение на приятно или неприятно усещане. Тя отеква в целия организъм и може да стане основният механизъм на болестта. Емоции са афективните конфликти, дълбоките и продължителни емоционални реакции, тревогите, враждебността, неприязънта. Най-опасни са дълбоките и продължителни емоции, които „разтърсват” телата и душите ни и с които не знаем какво да правим. Понякога дори не се осъзнават, поради блокиращи механизми /отрицателна подкрепа, напр./ Свързани са с норми, правила, предрасъдъци, с индивидуалния ни опит и се деформират. Така страхът от неуспех несъзнателно може да се преформира в отсъствие на заинтересованост. Или пък някой демонстрира, че „гневът му е предизвикан от нечие недостойно поведение” – а в действителност е предизвикан от това, че не му е оказано достатъчно внимание. Емоциите са положителната или отрицателна окраска на нашите преживявания. Те са тези, които фиксират паметта и влияят на мисленето ни. Ние „помним” с емоциите си.

Да се потърси професионална психологическа помощ когато душата страда е толкова естествено и човешко, също както да се потърси лечение за настинка или главоболие например. Както при най-малкия признак за физическо неразположение търсим лекаря, нека си позволим и при най-малката индикация за емоционален дискомфорт да потърсим помощ. Човек единствено ще спечели от това – ще си даде шанса да се изрази, да сподели, да разбере и да се освободи от тревогите и напрежението, да пита – за всичко онова, което го вълнува, но не е намерил как или кого. Психологията е не само наука, тя е изкуство за човешкото поведение, за човешката същност – във всичките им проявления. Тя ни позволява да се опознаваме, да преоткриваме истината, щастието, себе си и другите.

Естествено е човек да иска да бъде себе си, да търси щастие, успех, любов, равновесие. Много хора обаче усещат, че им липсва нещо, за да бъдат автентични и страдат. Усещат сякаш няколко личности живеят в тях, но без връзка помежду им. Чувстват, че им липсва цялостност. Именно цялостност, защото от това зависят вътрешната хармония и свобода. Но за да постигне това, е нужно човек да се промени. За да се промени, е необходимо и да вижда проблемите си, и да иска да ги реши, защото вече осъзнати, те нямат никаква разрушителна сила.

Личните проблеми на хората се дължат на психологически травми, конфликти между инстинкти и защити, на незадоволителни междуличностни отношения или екзистенциални дилеми. Всеки се стреми, преди всичко в личната сфера, да намери своята идентичност, емоционално осъществяване и смислена общност. Именно тук психологията и психотерапията се явяват начин за разбиране и справяне с причините за проблемите и страданието. Смисълът на психотерапията е човек да се опознае - без страх, честно и с любов, за да стане промяната възможна. Онази промяна, която ще го направи по-здрав, щастлив и адаптивен, след която ще гледа на себе си по един нов начин – с разбиране на това, което се случва в него и с него, с повече обич и топлота, без саморазрушително осъждане и критикуване. Такава промяна прави човек по-свободен в изборите му, по-способен по различни начини да задоволява своите дълбоки нужди и да се чувства удовлетворен. Опознаването на самите себе си, на осъзнаването на емоциите и чувствата ни, на новите начини, по които можем да ги изразим, по време на терапията действа оздравително. Прави ни по-сигурни и уверени в себе си, по-автономни, свободни и щастливи. Постепенно постигаме цялостна пренастройка на поведението си, на вътрешния си психичен живот, което води до телесно, емоционално и личностно израстване. Ставаме по-способни да се приемаме и харесваме такива, каквито сме. Вървейки с подкрепата на психотерапевта към целостта си имаме възможността да избираме собствените си отговорности според степента на вътрешното ни съзряване. За да е здрав и щастлив човек, е необходима хармония на личността му. Хармонията идва от реда, а той – от равновесието. Тогава изчезва вътрешният конфликт между „трябва” и „искам” – т.е. между правила, норми или предрасъдъци и чувства, често пораждащ физически симптоми с емоционални прояви. В преоткриването на равновесието, истината, щастието, в търсенето на истинското човешко същество, психологията и психотерапията са училище за самочувствие и душевно спокойствие.

Има много психотерапевтични методи. Всеки, решил да потърси този вид специализирана подкрепа за себе си, има правото да избере най-подходящия за него. Овладяването на един метод и професионалното му приложение от терапевта е достатъчно важен. Но за да бъде успешен процесът е не по-малко значимо какъв е той като човешко същество, като способност да разбира, приема и обича. Доколко е способен да изостави собствените си ценности и гледни точки, доколко е отговорен, активен и в същото време деликатен и чувствителен към посланията на пациента. Осигурява ли му необходимото време и пространство, от което има нужда, за да се изрази и разкаже своята история. Какво е необходимо тук? Моето убеждение е – да вниква, да обича, да търси подбудите, да не се възхищава и да не съди. Да знае, че човешката душевност не се нуждае от готови правила и рецепти. Той изслушва откровения и тайни, вероятно за първи път изречени. Най-съкровената човешка същност се излива пред него, но той не си приписва заслугите за това. Често при него идват хора, които понякога не са наясно с истинските причини, поради които търсят помощ. Изпитват страх, тревога и не знаят какво да очакват. Ще може ли той да предаде посланието, че е готов да чуе всичко, че нищо не го „шокира”, че не осъжда и критикува чувствата и преживяванията на пациента. Той, пациентът, има „богат” опит тъкмо в това – да се чувства сгрешил, виновен, ядосан, да се мисли за дефектен и недостоен може би, именно защото се е чувствал неразбран или критикуван заради своите си мисли, поведение и емоции. Как тогава да не се „скрие”, как да се довери. Щом другите не приемат неговия душевен свят, неговите емоции и чувства, значи това е нещо лошо. Понякога една депресия например, се появява само защото не имало никой, който да те чуе – със сърцето и душата си.

Процесът на терапията всъщност е една връзка – между две човешки същества, в която се учим да общуваме истински по един директен, непринуден и зрял начин. Невероятна е магията на това общуване и опознаване, защото именно това прави човек щастлив и му помага в една емпатична среда да се учи да се справя и успява. Щастието е именно в тези отношения, в които можем да споделим и съпреживеем с другия емоциите си, мислите си, гледните си точки, преживяванията си. За мен няма терапия, има терапевт, който е една-две крачки пред пациента. Той не се намира „горе”, а пациентът „долу”. Това просто е човек, който се е опознал, който е изучавал душата си и си е дал шанса да бъде щастлив. Това е човек, който знае колко неоценимо и богато е общуването между хората, който има какво да даде на пациентите си и знае и приема, че и те му дават много.

Всеки преценява обстоятелствата и живота през собствената си чувствителност и потенциал. Тези, при които количествените натрупвания са довели до качествени промени, но със знак минус, отричат терапията. Те са далеч от истината. Терапия избират хората, които имат вярната интуиция за себе си и света, усещащи, че свободата и щастието им са възможни в преодоляването на онези вътрешни задръжки, безмислени и сковаващи духа „усвоени” правила и принуди. Това са жадните за истински живот човешки същества. Те са тези, които са близо до истината – за себе си, за света и щастието. Какво да изберем – да се обречем на вегетиране или радостта? Нека да приемем „предизвикателството” да живеем и да търсим – да, там е рискът, но и щастието. Аз продължавам по този път и искам да ви познавам. Защото знам, че мога да ви дам, както и вие на мен – истинска и споделена емоция в срещата на две човешки същества.

„Макар и парадоксално, единствено в

развитието, обновлението и промяната

се крие истинската сигурност”

Ан Мороу Линдбърг

Александра Заркова