понеделник, 1 декември 2008 г.

ПОСТТРАВМАТИЧНО РАЗСТРОЙСТВО

Това е разстройство, при което пациентът страда от травма, която е или той вярва, че е, заплаха за физическата и психическата му цялост, за живота му. Колкото по-тежка е травмата, толкова по-тежко е и заболяването. Характерно е усещането за пълна безпомощност. Сънят е нарушен. Пациентът избягва да мисли за проблема, но по време на сън споменът се връща – под формата на кошмари и интрузивни мисли. Появяват се соматични симптоми – главоболие, замаяност, болки в гърдите и стомаха. Изпитва гняв, тревожност, раздразнение, а понякога и пристъпи на насилие. Често концентрацията и паметта са нарушени. Наблюдава се и стряскане от леко движение. Високото ниво на тревожност води до избягващо поведение – на всичко, което събужда спомена за травмата, съпроводено от интрузивни симптоми. Преживяването на травмата предизвиква повторно дисстрес, а пациентът има усещането , че „губи ума си”. Усещането за загуба и за липса на контрол върху живота е огромно.
Елементи, напомнящи за травмата, също отключват физиологични симптоми. Симптом на избягването е и да не се мисли за травматичното събитие и за действия, свързани с него. Възможно е да се отчете и психогенна амнезия, изразяваща се в забравяне на най-страшното. Често се наблюдава коморбидност с депресия. Такива пациенти понякога избират „самолечение” с алкохол, дори с дрога. Характерно е избягването на контакти с хора, самоизолиране и отдръпване, дори заключване в отделна стая. Затова от изключителна значимост е организирането на социална подкрепа и реинтеграция в семейството и социалното обкръжение, разбира се със съгласие на партньорите.
Диагноза посттравматично разстройство не бива да се поставя преди да са изминали поне 30 дни от травмата. Важна е и преценката за момента, в който да започне лечението. Ако има юридически въпроси за разрешаване, в процеса на които следва да се има пред вид, че травмата продължава /напр. при сексуална травма, прегледи, разпити, съдебни дела/ или при домашно насилие, когато потърпевшият е още във връзката и се чувства заплашен, е добре терапията да започне след приключването на такива обстоятелства.
В емоционално-психологичен аспект при такива пациенти се отчита наличието на идеи за себе си, другите и света по посока на изкривени вярвания и ригидни представи, свъхкритичност и самообинения, чувство за вина, срам и провал, несправедливост и ранимост. Изказват мисли като „трябваше да се сетя, трябваше да знам, трябваше да разбера” , които предизвикват от една страна гняв, тъга, страх, срам, а от друга водят до дисфункционално поведение.
В условията на терапевтичния процес и подкрепа с такива пациенти следва да се има предвид, че едно психично разстройство е локализиран израз на по-общо разстройство на личността и проява на нейната дисфункционалност. Затова е важно да се лекува не единствено травмата, отключила посттравматичното разстройство, но и цялостната личност на човека.

петък, 28 ноември 2008 г.

Защо ли обгрижването е форма на контрол?

Да контролираш някого завоалирано с „много грижа” всъщност е обратното на това да го обичаш. Вече чувам негодуванието на всички, за които това не е така, а е висша проява на любов.
Контролирането на друго човешко същество е невротична нужда. Нужда, която има общо с необходимостта от „равновесието” на контролиращия, чието усещане за сигурност се основава на илюзията, че има власт над другите, както и с дълбоко фрустрираната му потребност от преживяване за ценност на собствената му личност.
Когато някой има потребност – осъзната или неосъзната - да е „отгоре” и ако това за него е критерият за доказване на неговата значимост, понякога и с много рафинирани и изтънчени средства, с прикриване на истинските мотиви за надмощие и превъзходство зад „грижа, раздаване, жертване”, то това няма нищо общо с обичта и истинската грижа за другия, а с доказване на собствената значимост и важност. Да помагаме, да се раздаваме, да се жертваме за другите – това всъщност е маската на алтруизма, зад която е скрита потребността от „възхищавайте ми се”.
Да се чувстваме значими и полезни, като контролираме другите, всъщност е признак на слабост, не на сила. Това най-често са хора, които чрез друго човешко същество искат да решават собствения си конфликт и проблем за своята личност и себеусещане. И горко на онези, които откажат или отблъснат „грижите” или „полезния контрол”. То те веднага се превръщат в „неблагодарници, които не оценяват какво се прави за тях”. Целта на „даващия” всъщност е да се почувства той добре и да се преживее със заслугата за резултата. Ами ако това даване прехвърля нуждата на взимащия! Освен това тези, които дават, поставят взимащите в по-нисша позиция, в положение на жертви, а жертвите обикновено негодуват и мразят благодетелите си. И всъщност контролиращите с „много любов”, предлагайки и взимайки решения за живота на другите, в чий свят искат да живеят – като че ли в този на обгрижвания. Грижат се за другия, за да не мислят за себе си и своите проблеми. Но това е бягство от техния собствен живот.
Колко от нас правят нещата за другите като подаръци за тях? Без да очакват вечна благодарност или издължаване. Или това, което правим за другия, е за да го променим по начин, удобен за нас? Защото истинската обич и грижа за другия е това, от което той има нужда, а не това, от което ние решаваме, че има нужда.
Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависи нашето усещане за щастие, нашето емоционално и физическо здраве. Но не е възможно друго човешко същество да запълни каквато и да е празнина в нас, като го обсебим и задушим с „любовта” си. Ако се раздаваме, обгрижвайки другите, очаквайки от тях те да ни поставят там, където бихме искали – на пиедестала на уважението, възхищението и признанието, то често ще бъдем разочаровани. Нашите нужди са си наша отговорност. И ние трябва да се учим как да се грижим за тях.

петък, 21 ноември 2008 г.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ............., страх, тревога, паника!

Природата ни напомни за себе си наскоро с двата земетръсни труса. Дали сме се чувствали уплашени по време на земетресението? Естествено, че да. Всяко живо същество изпитва страх, когато животът му е застрашен.
Когато обаче се създава и често внушава, например от медиите, усещане за катастрофалност и едва ли не за безизходност, чрез информация, поднесена по един манипулативен начин, то тогава някаква критична ситуация наистина би се отразила по-тежко на онези хора, предразположени към състояния на висока тревожност. Вместо да се търсят и предлагат решения от така наречената четвърта власт – медиите - ориентирани към създаване на чувство за по-голяма сигурност и спокойствие в кризисни моменти, като че ли по-често се търси друг ефект. Самите медии признават, че „добрата новина е лошата новина”.
Когато човек е наясно с параметрите на заплахата и с подходящите поведенчески отговори в условия на застрашеност, той би имал повече усещане за сигурност и контрол върху ситуацията. В този ред на мисли би могло да помогне и да внесе спокойствие една ясна, конкретна информация за адекватните начини за поведение и справяне в критична ситуация, например от специалистите на Гражданска защита, а не да се акцентира преди всичко върху крайно негативните последици от стреса, преживян след земетресението.
Хората са различни и всеки има различен капацитет както за справяне в критични ситуации, така и с последиците от тях, каквато безспорно е тази с преживяното от нас земетресение.
А от психологическа гледна точка страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с ясна и конкретна заплаха. Човек се страхува както по свои, субективни, интимно-лични причини, свързани с важни за него събития или хора, така и по обективни – каквито са например природните катаклизми. Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли и поведение. Но той може да прерасне в тревожност, която вече е емоция, свързана с вероятна и не съвсем ясна опасност. Тревожността е ориентирана най-често към бъдещето и касае нашето усещане за сигурност и контрол над живота ни. В състояние на тревожност има обаче вероятност от една страна опасността да се надцени, а от друга – човек да подцени възможностите си за справяне. Това пречи да бъде направена една по-реалистична оценка на обективно застрашаващата ситуация, на която да се отговори с адекватни средства и действия.
Една конкретна, критична ситуация обаче, било то и едно земетресение от трета, четвърта степен, не би могло да бъде основната и единствена причина за появата на някакво психично разстройство, което да повлияе в негативен план цялото функциониране на човек. То би могло да се яви единствено като отключващ фактор, който само в съчетание с определени вътрешни емоционални-личностови предпоставки, да доведе до някакво психично разстройство. Земетресението, само по себе си, като природен факт, ако имаше силата да предизвика психично разстройство, то тогава в Япония, където това е почти ежедневие, всички щяха да са психично болни.
Ако тревожността е характеристика на личността на човек, то той през нейната призма ще преценява и преживява и други житейски ситуации. Когато човек е предразположен към състояния на висока тревожност, то тогава една криза наистина ще му се отрази по-сериозно и тежко. Но на това следва да се погледне като на индикация, че такъв човек има склонността да интерпретира и преживява нещата по начин, носещ му усещане за несигурност, нестабилност и дълбоко неудоволствие. Този, който е в състояние да вземе решение да се обърне към специалист, би могъл да получи необходимата помощ за разрешаване на своите проблеми.

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

За грешката и провала

Много хора проявяват отношение на отрицание към грешката. Гледат на нея като на признак и доказателство за слабост, неспособност, дефектност, незнание. Трудно, ако не и невъзможно, им е да си простят, да възприемат себе си като човешко същество, на което му е присъщо да греши. Странното, поне на пръв поглед, е обаче, че често са толерантни към другите в техните грешки. Нещо като „приемам, че другите имат право да грешат, но не и аз.” /Дали всъщност не се нуждаят от такова отношение към тях самите, но от кого?/
Отношението към грешката, която за много е равнозначна на провал, е формирано най-често тогава, когато към човешкото същество са поставяни такива условия, изпълнението на които е носело усещане за харесване, приемане и положително оценяване от някого – най-често важна фигура; когато е формирана нагласа, че ние сме нещо голямо и значимо само ако не грешим и сме перфектни и че това е единствената гаранция за успех /какъв успех/. Ако цената за това важни за нас хора да ни обичат и харесват е била да сме безгрешни и перфектни, то става ясно колко лесно, но и мъчително за човешката душа е „умението” ни да игнорираме човешката си уязвимост. Само за да бъдем „силни и безгрешни”, само за да ни оценят високо, само за да избегнем грешката и провала. Но страха от провал е и страх от успех!
Искаме или не грешката е част от живота ни, от израстването ни, тя присъства в различни моменти от пътя ни. С отрицание и неправилно отношение към нея, респективно към провала, ние ограничаваме възможностите си, защото спираме да опитваме, от страх да не сгрешим. Защо да опитваме, защо да рискуваме, така може да сгрешим, да се провалим! Така може единствено да ни критикуват или отхвърлят – заради несъвършенството ни!!! А това ще ни причини болка, съмнения, самообвинения, усещане за чувство на вина и малоценност.
А как ни се иска да сме свободни, успешни, щастливи! Така се възхищаваме и в същото време дори тайничко завиждаме на онези, които опитват, които рискуват и постигат развитие – във всякакъв план! Стоейки в „сигурното”, там, където няма риск, следователно и грешка, защо все повече чувстваме объркване, сякаш сме в капан! От страх. Страх да бъдем свободни, страх от реакции и отношение от другите. Страх да бъдем, да сме! Не е ли всъщност по-добре да приветстваме грешката? Та тя ни учи на нещо ново, което преди нея просто не сме знаели. Не е ли това един наш избор – да се обвиняваме, че сме сгрешили, „защото не сме знаели как да постъпим”, или да се утвърдим, че сме научи нещо ново – от нас зависи. Всъщност искаме ли да сме жертви и губещи или победители? Искаме ли да поемем отговорност за живота си или да го оставим в ръцете на „съдбата, лошия късмет, обстоятелствата” – т.е. на другите! Отново от нас зависи.

петък, 17 октомври 2008 г.

Мъдри мисли на мъдри хора

„Лъжата е в основата на страха от израстване.”

„За да бъдеш наистина смел, трябва да застанеш лице в лице с най-големите си страхове.”

„Ако вникнем в страховете си, можем да се справим с тях.”

„Страхът от провал никога не бива да става причина да не опиташ нещо” – Фредерик Смит

„Един от най-сигурните начини да паднеш е като решиш да стоиш неподвижен.”

„Често страхът от провал/успех е свързан със страха от промяна”.

„Човек научава много повече от провала, отколкото от успеха.”

„Провалът дава възможност за: изясняване на целите, усъвършенстване на подхода, стваме по-мъдри и не е задължително да сме тъжни.”

„С успеха идва отговорността, вниманието и очакванията на другите, включително и да се провалиш.”

„Преуспелите са самоуверени, готови да рискуват, може би да се провалят, да изглеждат глупаво; неудачниците – страхуват се да лансират опасна идея, да направят щуро предложение, да инвестират в нова концепция. Те предпочитат удобството.....чувстват се удобно в нещастието си, но това мизерно удобство е вид криене.”

„Мотивацията на себеактуализиращите се е и количествено, и качествено различна от тази на другите – тя е мотивация на растежа, а не на дефицита; тя е развитие на характера, на изразяването му, съзряване и растеж.”

неделя, 28 септември 2008 г.

КАКВО Е ЗА МЕН ПСИХОТЕРАПИЯТА?

Наскоро мои приятели ме попитаха: „Александра, какво е за теб и клиента ти психотерапията, там, в кабинета? За нас представата ни за нея до голяма степен се свързва с това, което сме гледали по филмите – говорят си двама души, психотерапевтът е един много сериозен, проницателен и сякаш всичко знаещ човек. Човек, който внушава с поведението си, че знае всички тайни, а този срещу него ............, абе изглеждат като двойка, в която е единият е едва ли не великан, а другият – джудже.”

Отговорих им по следния начин: „Психотерапията за мен и клиента ми е едно различно от всичко друго, интригуващо и вълнуващо приключение. На него ние тръгваме заедно – две човешки същества. Клиентът със своя багаж, който сам е избрал да вземе – раница, куфар, чанта – в които са неговите проблеми, затруднения, болка, разочарования, мечти, тайни и копнежи. Аз взимам със себе си една бутилка, пълна с вода. Вървим заедно по маршрут, определен от него. Понякога изкачваме високи планини, друг път се спускаме по стръмни пътеки, преминаваме реки, вървим през гъсти и мрачни гори. Един път ще ни издраскат трънливи храсти до кръв, друг път ще ни огрее топло слънце на някоя полянка. Можем да поплачем заедно, търсейки изгубена пътечка или да триумфираме на покорен от нас връх или просто спокойно и безмълвно да си почиваме вечер край огъня. Понякога със съмнения и страх, друг път със смелост и убеденост, клиентът върви по определения от него маршрут, но знае, че аз съм с него и до него. По някое време решава да ме попита за какво ми е тази бутилка с вода, от която аз не пия. Отговарям му така: това е моята вода, но аз всъщност я нося за теб. Мога да ти дам цялата, пълната бутилка, стига ти да я поискаш. Насила няма да те карам да пиеш, нито ще определям колко да изпиеш. Важно е да усетиш твоята си жажда и да пожелаеш да я утолиш. Когато си готов и колкото си готов Когато и колкото решиш, можеш да вземеш от моята бутилка. Само ти знаеш колко ти е нужно, за да продължиш напред.

понеделник, 15 септември 2008 г.

КОМПЛЕКСЪТ ЗА МАЛОЦИННОСТ ПРИ ДЕЦАТА И ВЛИЯНИЕТО МУ ВЪРХУ ЖИВОТА ИМ КАТО ВЪЗРАСТНИ

От гледна точка на психологията комплексът представлява група представи, обединени около някакво преживяване, което е силно емоционално оцветено. В много случаи той ще определи цялостното поведение на човек и може да стане причина за развиване на различни психични заболявания – по-често невротични, но понякога и психотични.
Знаем, че в живота на детето семейството има доминиращата роля. Психологичната атмосфера на малкия човек се състои от родителите му и някои други най-близки хора. Тази среда му създава първите условия за телесно, психично и социално развитите. За детето семейството е най-малкото социално общество, в което се изграждат първите му връзки със света, формира се характерът му и типът реакции. През този микросвят детето добива впечатления за човешките отношения. За него родителите му са идеални, съчетават най-добрите качества, а отношенията им са „модел на човешки отношения”. От най-ранна възраст у детето започва да се изгражда и моделът на поведение на мъжа и жената – в лицето на бащата и майката. То им подражава и това заема важно място в душевното му развитие. Детето не е в състояние самичко да проумее законите на човешките взаимоотношения, затова ги приема наготово от хората, с които е емоционално свързано. Познати са много случаи, в които децата повтарят съдбата на родителите си. Намиращи се в трудни ситуации, те постъпват по начини, по които са реагирали родителите им. И ако тези постъпки са неправилни, за това носят отговорност и родителите. Така че семейната среда е тази, която играе решаваща роля за изграждането на личността на детето, на нагласите му, на светогледа и възприемането на света.
Проблемът за детските комплекси у нас не е проучван достатъчно целенасочено и в дълбочина. Като причина вероятно се явява и фактът, че те са били неподозирани, но вече се признава както съществуването им, така и решаващата им роля за формирането на характера на детето, за изграждането на отношения вътре в семейството и извън него. Разбирането на комплексите се свързва с обяснението на това, как емоционалните събития от най-ранния живот се зафиксират и стават активни в зряла възраст. Първоначално обект на проучване са били комплексите, отнасящи се до нагона – Едипов и Електра. По-късно се появяват и разбираемите за хората комплекси за малоценност, фрустрация.
Комплексът за малоценност е присъщ на всяко дете поради естествената му слабост и зависимост от родителите му. Чувството за малоценност може да бъде обусловено от различни социални фактори и явления през ранното детство. Възможностите, макар и крайни, са две - или разглезване на детето, или неговото изоставяне или пренебрегване.
Резултатът от прекалената родителска загриженост, удовлетворяването на всякакви прищевки, постоянната външна намеса при изпълнение дори на най-елементарните дейности, е зависимост, несамостоятелност и постоянна нужда от чужда помощ. Дете, над което е упражнявано крайно покровителстване, ще има увредена способност да се реализира, защото не се научило да изпитва лично удоволствие от борбата за постигане на определена цел.
Ако пък родителите са свръх амбициозни, изискващи от детето си единствено и само най-високи постижения, те губят представа за истинските му възможности и нагласи. Една такава майка, например, ще учи заедно с него стихотворения и песнички за детската градина, ще пише домашни, ще се готви за изпити. Това продължава и когато то вече е студент – вероятно по специалност, избрана от родителите. Как ли се чувства едно така непрекъснато закриляно и обгрижвано дете? Как ли би предприело едни от най-важните стъпки в живота си – избор на професия, съпруг или съпруга? Много хора бъркат близостта с обгрижването. То е по-скоро нахлуване в личното пространство и свят на другия, захлупване, задушаване и контрол, докато близост има тогава, когато познаваме, разбираме, съпреживяваме душевността и вътрешния свят на другия.
Чувство за малоценност и себеподценяване се развива и тогава, когато родителят изпада в другата крайност – критикува, унижава, потиска и пренебрегва детето си. Критиката например, кара детето да изпитва страх от поемане на всякакви рискове и възможни грешки. Така то ще спре дори да прави опити, за да избегне неприятните преживявания, породени от критиката за евентуални негови грешки и несъвършенства. Впоследствие ще се чувства двойно по-малоценно.
Основоположникът на теорията за комплексите за малоценност Алфред Адлер сочи някои общи ситуации, важни за израстването и формирането на детската личност:
- Една властна и тиранична майка ще прави всичко възможно да не позволи на детето си, особено ако то е син, да предприеме каквото и да било само. В същото време тя ще е убедена, а и ще убеждава целия свят, че го прави за негово добро. Ще го обсипва с нежности, които биха задушили всеки. Това обаче само ще подсилва неговата несигурност, ще го прави още по-несамостоятелно и непригодно. Един ден това ще се изяви в някоя невротична декомпенсация.
- Наказанията са друг важен фактор, влияещ върху формирането на детската личност. Ако родителите не са справедливи и наказанието не е заслужено или адекватно на поведението, детето дълго ще помни този момент, който ще поражда в него чувство на принизяване на собствената му значимост.
- Превъзходството на пола – Доста бащи желаят син, който да продължи името, професията, рода. Изпитват разочарование, ако им се роди дъщеря. Понякога се стига до абсурдни и крайни ситуации, в които бащата отхвърля мисълта, че има момиче и се държи с нея така, както би се държал с момче. Може да изиска от нея да продължи професията му, дори тя да няма подобно предпочитание. Това поражда у дъщерята чувството, че е „по-долу” от мъжа, само защото е жена. Има жени, които предпочитат да са мъже, за да се ползват от т. нар. им предимства или да притежават качества, определяни като чисто мъжки – смелост, сила, независимост. При някои момичета това намира израз в избор на спорт, характерен предимно за мъжете. Какво би се случило с такова момиче един ден, когато стане жена и как изобщо ще преоткрие ролята си на жена? По-вероятно е да остане осакатена за цял живот.
За съжаление женската непълноценност е част от нагласите на много хора, дори в 21 век. Все още не малко мъже говорят с пренебрежение и презрение за жените – за качествата им, за постиженията им, изобщо за мястото им в живота им. Едно такова отношение обаче може да се дължи не само на начина, по който бащата се държи с дъщеря си и тя е приела, че е малоценна като жена. За него причина може да е и майката, която на свой ред се е чувствала непълноценна и фрустрирана в ролята си на жена.
- Съперничеството – Ако средата, в която растат децата, е прекалено съперническа, то в нея ще преобладава неодобрението. Децата, вместо да се подкрепят взаимно, ще се критикуват едни други, страхувайки се, че не получават достатъчно чувство за принадлежност в семейството.
- Фрустрацията – тази дума има латински произход и най-общо казано означава лишаване, измама, неуспех, напразно очакване, липса на удовлетворение от действителността. Най-характерните фрустриращи форми на поведение са:
1. Афективната студенина, при което детето не усеща родителската обич и внимание. Това се случва тогава, когато майката има несъзнавани нагласи, които са израз на индивидуално формираната й личност или поради други жизнени обстоятелства – нежелание да има дете, нехармоничен, неудовлетворителен брак. Афективна хладност към децата се наблюдава при жени-интелектуалки. За тях приоритет е професионалното развитие и кариера, а грижата за децата остава на заден план. Същият резултат може да се получи и при майки-студентки, които не могат да се отдадат изцяло на детето си. Най-добрите варианти за детето са или майката да прекъсне следването си, или във времето на нейната заетост грижите да се поемат от близък човек, но не и да се настани то в детски ясли.
Децата на емоционално студени родители стават подчертано свръхчувствителни, появяват се и враждебно-агресивни пориви и към родителите, и други хора.
2. Свръх взискателност и строгост – прекалената амбицията на някои родители да научат децата си на ред и порядки, да ги накарат да постигат високи резултати във всичко, ги прави прекалено изискващи и поставящи повишени критерии спрямо тях. Много често те настояват децата им да се занимават с неща, които не са им интересни или за които нямат способности. За жалост подобни амбиции проявяват и някои учители – те са свръх амбициозни, изискващи и безкомпромисно строги, пренебрегващи детската индивидуалност и чувствителност. Самостоятелността при тези деца ще е потисната, а рискът е те развият или покорство и конформизъм, или обратното – стремеж към противопоставяне и неосмислено бунтарство. Може би децата ни ще бъдат по-спокойни и психически здрави, ако приемем, че не е необходимо да бъдат абсолютни отличници, че не е фатално, ако получат и по-ниска оценка.
Пубертетът е специален период в развитието на детето и е необходимо родителите да проявяват деликатност, разбиране и търпение. Големите напрежения, които създава тази възраст, са свързани със значителното разминаване между биологична и сексуална зрялост от една страна и закъсняващото спрямо тях психосексуално и психосоциално узряване. Кризата на пубертета е тройна – на сексуалността, на авторитетите, които вече не се налагат, а се избират и на идентитета – т.е. на търсене на модел и идеал за желаното бъдеще. За съжаление днес се наблюдава подмяна на истински с фалшиви ценности, което обърква децата. Всичко, което децата в тази възраст преживяват като ограничение и унижение, може да ги накара да извършат неразумни постъпки в стремежа им да накажат свръх строгите си родители. Особено болезнено децата понасят грубото отношение и агресия към тях. За тях е обида дори само вдигната ръка, готова да удари детето. Удрянето на плесница накърнява достойнството им, още повече ако това се случи пред приятели или други хора.
3. Свръх доминиращо поведение на родителя – ако родителите или един от тях е социално изявен и той непрекъснато се утвърждава в семейството с интелекта и постиженията си, ако такива качества се подчертават едва ли не като единствена и висша ценност, това може да бъде пречка за пълноценното развитие на детето. Ако такова поведение и отношение идва от майка-интелектуалка, това още повече ще задълбочи чувството за малоценност на детето. Детето има нужда не от титлите, престижа и парите на майка си, а от нея самата, като най-обикновена майка, която да е при него. Живеещо със своите изявени родители, има риск детето да се превърне в несамостоятелно, с нагласа за колебливост, пасивност и неувереност, което единствено подхранва невротични черти и разстройства.
4. Родителска свръх протекция – Детето се превръща в непълноценно същество, неустойчиво и със сериозни затруднения в общуването си с другите и когато родителите му са свръх ангажирани с него. То винаги ще очаква външна помощ, а при най-малкия неуспех ще се срива. Подобно поведение ще се формира и при деца, в които майките се вкопчват. Като резултат се създава една симбиоза, като съществуването им в собствените им граници е направо невъзможно, те живеят един чрез друг. Не бива да ни изненадва факта, че след време момчето, израснало по този начин под крилото на майка си, ще избере жена, от която ще очаква да се грижи за него така, както го е правела майка му – всеотдайно и свръх протективно. А той самият ще бъде ли в състояние да поеме грижата и отговорността за друг, след като цял живот преди това е свикнал някой да се грижи за него. Естествено не. Но е факт, че има хора, които от малки са научени да обгрижват някого и те с удоволствие и защото имат невротична нужда от това, ще продължават да го правят и в брака си. Други пък, чувствайки се слаби и безпомощни, ще търсят партньор, който ще поема грижата и отговорността за тях.
Разгледаните форми на фрустриращо и неправилно отношение и поведение от родители към децата им са условно разграничени. Те илюстрират обаче механизмите, чрез които се осъществяват някои неблагоприятни влияния върху развитието на децата, чийто резултат е комплексът за малоценност. Но чувството за малоценност винаги търси компенсация. Това обикновено става чрез дейности, целящи изравняване с останалите и стремеж към мощ и превъзходство над тях. Макар и несъзнателно, това може да тласне детето към реално непостижими или много трудно постижими цели, само за да привлече вниманието на близките си и да спечели тяхното одобрение и обич. Невъзможността обаче от постигането на поставените високи цели може да изкара от равновесие децата, да предизвика силно напрежение и да ги доведе до „невротично бягство” от действителността. Често те прибягват до инфантилни реакции, защото само така се чувстват сигурни и спокойни. Не са редки случаите, когато някои младежи си остават „деца” или се скриват зад някоя болест, само за да запазят обичта и вниманието на родителите си.
Като „възрастни” хора вече някои могат и да постигнат успехи чрез свръх компенсация на чувството за малоценност, но това няма да ликвидира комплекса, нито ще доведе до вътрешно спокойствие и хармония. Той просто ще бъде покрит с илюзорен стъклен похлупак. Колкото и велики и добри дела да извърши такъв човек, той ще бъде лишен от усещането за истинско щастие. За съжаление други, изпитващи чувство за малоценност, се превръщат в тирани, авторитарни властници или агресори, чийто смисъл на живота им е единствено стремежът да доминират по един или друг начин над останалите. А това винаги е израз на болестно състояние.
За да е здраво и психически пълноценно едно дете, то има нужда да получи от семейството си първо любов, сигурност и покровителстване и утвърждаване на собствената личност. Чувствайки се обичано, сигурно и утвърдено, вече има нужда да задоволи и потребности като общуване, движение и игра, одобрение и поощрение, положителен контакт и образци на поведение. Когато някои от тези нужди останат незадоволени, се пораждат вътрешни конфликти, които могат да се разгърнат в комплекси от ранно детство до зряла възраст.
В какъвто и период от своето развитие да се намира детето, каквито и кризи на развитието да преживява, важно е родителите да намерят онзи баланс на отношения, в който то се чувства сигурно, обичано и то заради самото него, подкрепяно и утвърждавано отново заради самото него. Когато знае и чувства, че семейството е мястото, където винаги е прието, пак заради самото него, тогава има шанса да се учи и извлича положителното от своя опит – с увереност в своите сили и личност. А един ден, когато порасне и се сблъска с редица неприятности, но помни, че има своето място на света, където може да излее мъката си, да потърси съвет, където заедно с него някой ще съпреживее болката му, то ще си възвърне сигурността и ще продължи уверено напред.

понеделник, 8 септември 2008 г.

ПЪРВОТО ДЕТЕ

Имаме две деца – на една и три години. Преди известно време малкият ми син претърпя сериозен инцидент, на който за съжаление стана свидетел и дъщеря ми. Всички бяхме много разстроени и уплашени за състоянието на сина ми и в суматохата никой не обърна внимание на дъщеря ми, която плачеше. Наложи се синът ми и аз да престоим известно време в болница, което не се случва за първи път. Вече месец обаче, дъщеря ми, предимно нощем, започна да се изпуска по малка нужда. Дали това има връзка с инцидента, който преживяхме?

Д. Н.

Уважаема госпожо, преживяването ви е било стресиращо както за вас, така и за дъщеря ви, макар и по различен начин. Тя е само на три години и усещайки, че става нещо страшно и опасно, по време на инцидента е реагирала с плач. Това е бил нейният начин да покаже как се чувства - уплашена, беззащитна и изоставена. От въпроса Ви става ясно, че дъщеря ви е имала изградени хигиенни навици. Изпускането й сега по-скоро е временна форма и израз на „връщане” назад във времето, когато е била в по-ранна възраст и се е изпускала. Това е несъзнавано желание да бъде малка колкото братчето си, да се изравни с него и така да получи същите грижи и внимание.

Освен това, може би заслужава внимание и фактът, че тя е първото ви дете. До появата на братчето й е била единствена в семейството. Чувствала е, че цялата обич, внимание, топлина и грижи са били само за нея. Често с появата на второто дете усещането за този рай се променя. В много случаи първите деца изпитват негативна нагласа към тези, които идват на бял свят, „само за да отнемат мама и татко от тях”. Това е криза за първото в семейството дете, наречена от Адлер „детронация”. Много е вероятно детето да се чувства ощетено, ограбено и лишено от любовта на родителите си. Това в някои случаи може да засили желанието му за съперничество, както и чувството на ревност или завист към по-малкото дете. Тези емоции и настроения на детето са разбираеми, предвид факта, че може да се чувства не така важно и обичано от родителите си, както преди появата на братче или сестриче и доколко родителите са способни да не поставят първото дете в ситуации, в които да се чувства пренебрегнато, то ще се преживява принадлежно, сигурно, спокойно и желано.

вторник, 12 август 2008 г.

ОБЩУВАНЕТО ЧРЕЗ ИНТЕРНЕТ В ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АСПЕК

Представата за Интернет се свързва както с възможностите за съхранение и ползване на голямо количество информация, така и с осъществяване на необходимо общуване в мрежата. Урбанизацията, честата смяна на работното място и местоживеене, променя характера на социалните контакти, придавайки им от една страна утилитарност, а от друга – емоционално обедняване.

В мрежата възможностите за общуване са много и разнообразни, като при това всеки може да остане анонимен, да представи своята идентичност по избран от него начин и да създаде определено впечатление за себе си. Липсват всички ограничения, характерни за материалния свят. Невъзможността за физическо присъствие при общуването чрез Интернет изключва използването на невербалните средства в контактите, което от една страна намалява възможностите да се изразят емоции и чувства чрез тях, а от друга – позволява да бъдат изразявани фалшиви чувства, такива, които всъщност участниците не изпитват в момента. Липсата на физическо присъствие позволява да бъдат отстранени и някои бариери, които биха попречили при нормалното общуване – възрастови различия, различия в социалния статус, степен на привлекателност и др. Всеки може да се самопрезентира и да проиграе различни социални роли, но не и да получи информацията, която партньорите в едно общуване получават един за друг при визуален контакт помежду им.

Общуването в мрежата се характеризира и с по-ниско ниво на отговорност. Това от една страна би могло да стимулира повече откритост, искреност, които да преминат в интимност понякога между партньорите. От друга страна позволява общуването да бъде прекъснато от един от партньорите без да иска съгласието на другия.

Често участници в общуване чрез мрежата формират социални групи на основата на чат или форум например, със свои ценности, норми, език и символи, идентифицирайки се с тях и чувствайки се принадлежни в групата. Така си осигуряват от една страна необходимата социална поддръжка, а от друга - имат възможността да формират и поддържат желания от тях „Аз-образ”. Всичко това обаче понякога създава условия за така наречената интернет-зависимост. Благодарение на високата степен на анонимност интернет-зависимите са способни да поемат по-голям риск при изказвания на мнения, които могат да противоречат на други мнения и съждения – без страх, че мненията им ще бъдат осъдени или отхвърлени. Освен всичко това установяването на контакти при интернет-общуването е много по-лесно и безболезнено, отколкото при живото общуване и често може да служи като компенсация на реалното общуване.

В психологически план интернет-зависимостта всъщност има негативно влияние върху поведението и дейността на човек. На нея може да се гледа като на възможност за задоволяване на важни за него потребности – от социална подкрепа, от признание, от доказване, от приемане от групата, от поемане на по-висок риск и изява. Като причина за възникване на интернет-зависимост много изследвания сочат усещането на самота, липсата на истинска принадлежност, социална изолираност в реалното обкръжение на индивида. Друга причина по важност е възможността за задоволяване на съществени социални потребности, за които при реално общуване са налице много затруднения. Значение за възникване на интернет-зависимост има възможността чрез този вид общуване да се получи необходимата емоционална подкрепа.

Разбираемо е всеки според собствения си лимит от възможности, способности и емоционално-личностно развитие да прави своите избори за важните в живота му приоритети и потребности, както и да търси начин да ги задоволи – понякога успешно, друг път – не толкова. Но каквото и да се случва в живота на човек, няма такъв, който да не желае и понякога да страда от липсата на онзи човешки контакт, който придава истинския смисъл на неговото съществуване. Щастието не е ли всъщност именно в човешкото общуване? Но не това в мрежата, а онова, живото, в което можем да се „нахраним” взаимно, да усетим другия и да му дадем възможност и той да ни усети, да преживеем и споделим всички важни за нас емоции, чувства, мисли. Там, където наистина да се почувстваме приети и признати. Там, където изчезва усещането за дълбока самота и тъга. Тези, които осъзнават истинската ценност на истинското, живото общуване, излизат от черупката, в която съществуват и избират пътя на промяната, която ще им позволи пълноценно да живеят. Други избират в живия живот да присъстват неприсъствайки, избирайки анонимността на мрежата. Да, някои живеят истински, други чакат времето просто да мине. Но всеки има своето право на избор.

понеделник, 28 юли 2008 г.

OТГОВОР на коментар към "Отношенията бащи - деца"

Аз не приемам определението „обикновен човек”. За мен всеки е уникален и необикновен сам по себе си. Вярвам, че всеки притежава потенциала да прави най-доброто – за щастието си – свое и на близките му. Необходимо е обаче, според мен, непрекъснато да се учим, да сме отворени за промяна.

Доколко е изчерпателна статията? Нямам претенция за пълно изчерпване на темата. Вероятно има още много какво да се каже, както и това да бъде по различен начин направено. Но това е моят начин.

Относно практическата насоченост, която Ви е била може би необходима – не бих си позволила да давам конкретни съвети в такъв вид материал, което от моя гледна точка ще бъде и некоректно, и подвеждащо, тъй като един съвет може да е подходящ за някои, но за други – не.

Дали би бил полезен материалът за „обикновения човек” – вероятно е полезен до дотолкова, доколкото човек може да вземе от него за себе си.

вторник, 22 юли 2008 г.

ОТНОШЕНИЯТА БАЩИ – ДЕЦА

На тези отношения като че ли не се обръща достатъчно внимание, но това не означава, че са по-малко важни за развитието на детето от отношенията между него и майката му, макар и в по-различен аспект.

За правилното формиране, физическо и емоционално-психическо здраве на малкия човек, е необходимо и двамата родители да удовлетворяват афективните му нужди. Детето наистина е биологично и емоционално свързано с майка си, особено в първите години от живота му. Тогава тя е целият му свят и затова безусловната й любов към него в този период е от изключителна значимост. Но ако за жената раждането и отглеждането на дете е естествено и биологично обусловено, то каква е ролята на бащата, когато на бял свят се появи детето. Готов ли е той за тази си роля, за това, което трябва да даде на детето си като родител и мъж? С каква нагласа приема бащинството и своето присъствие в живота на детето си? Съзнава ли, чувства ли, колко и по какъв начин е значим той като човешко същество, като поведение и отношение – към близките, към света изобщо – за бъдещия живот, чието начало е дал?

Не е тайна, че има много случаи, в които мъжът се оказва емоционално и личностно неподготвен за тази отговорност. Ще чуем някои бащи да казват, че „това е женска работа”, „моята грижа е да ходя на работа и да печеля парите в семейството”, „трябва да градя кариерата си, за да преуспеем” и т.н. Негативният ефект обаче идва тогава, когато зад такива изказвания се крие крайност, израз на абдикиране от възпитанието и грижата за детето поради нежелание или неспособност. Други бащи пък проявяват „срам” към новороденото си дете, или се оказват такива, които не могат да бъдат накарани да се заинтересуват от него. Има и бащи, които смятат, че са по-добри от съпругите си и това проличава особено тогава, когато с ентусиазъм поемат ролята на „добрата и търпелива майка” за около час, подминавайки и пренебрегвайки факта, че майката всъщност трябва да е такава 24 часа в денонощието.

Бащата обаче е и съпруг. В живота на майката с появата на детето са настъпили много промени – хормонални, емоционални, социални. Дните и нощите й, особено през първата година, са запълнени с грижи и за детето, и за домакинството. Това е период, в който жената има нужда от помощта, емоционалното присъствие и подкрепа на съпруга си не само за да се чувства добре в тялото си, но и за да е щастлива в преживяванията си по отглеждането на малкия човек, плод на тяхната любов. Освен това, за взаимоотношенията между родителите е полезно да споделят онези дребни детайли и подробности в съвместния им живот, които за някои може би изглеждат глупави, но пък са толкова важни както за тях, така и за малкото дете. И когато то започне да ходи и израства, богатството на тези детайли ще се увеличава, а заедно с това ще се задълбочава и връзката между родителите. Това е важно за цялостната атмосфера в семейството, защото най-чувствително към отношенията между родителите е детето. Ако всичко е наред, то е първото, което ще оцени този факт и ще е склонно да показва високата си оценка, като расте с усещането, че животът е сравнително лесен, а не тягостен и непосилен и ще се чувства доволно и щастливо.

Бащата е необходим и физически, и емоционално вкъщи и за да дава морална подкрепа на майката, да бъде опора на нейния авторитет пред детето, когато тя въвежда полезните за него ред и ясни правила. Присъствието му е нужно и заради положителните му качества и нещата, които го различават от другите мъже, както и заради жизнеността на личността му. В началото на живота, когато впечатленията са особено ярки, е моментът малкото дете да опознава баща си. Ако бащата присъства и той също иска да опознае детето си, то има късмет. При добри обстоятелства това само обогатява света на детето.

Ако чрез майката детето опознава човека, то чрез бащата опознава хората. Всички деца имат нуждата другите да знаят за баща им. Така те подчертават неговата значимост. При някои тази потребност продължава дори когато са станали зрели мъже и жени. Това се вижда в изказвания като: „Татко мисли така”, „Според татко ми”, „Както казва татко”.

Децата формират идеала си за баща, мъж, съпруг, въз основа на това, което виждат или мислят, че виждат, когато погледнат баща си. В очите на всяко дете неговият баща е герой. Той е свръхсилен, обожествен. За децата е естествено да идеализират бащите си. Те са символ на сила, непогрешимост и могъщество, което определя и трудната им роля да покажат пред детето човешката си същност. За всички деца е много ценно да имат преживяването да живеят с бащите си и да ги опознават като човешки същества.

В предучилищна и училищна възраст детето има нужда вече от бащиния авторитет и любов, но тази любов не се дава наготово, тя трябва да се извоюва. Това е крачка напред в развитието на детето, която го подготвя за зрялата обич. Тя е тази, която ще му създаде усещане за сигурност, увереност и престиж в обществото. Фигурата на бащата олицетворява силата, примера и властта. Това е един омагьосан кръг, от който детето трябва да излезе един ден. Именно поради това е изключително сложна и деликатна ролята на бащата – да накара детето си да го възприема не като божество, а като обикновен човек и приятел.

През пубертета авторитетът на бащата е необходимо да стане по-гъвкав. Ако той се засили прекомерно или пък ако се забелязва другата крайност – пълно отстъпление – е еднакво вредно и опасно за детето. В тази възраст особено болезнено се преживява отношението на отрицание, неуместна критика, иронични забележки и подмятания от страна на родителите. Едно такова поведение и отношение от бащата ще остави трайни следи в младия и неукрепнал човек. Още повече, че всичко, което предизвиква чувства на фрустрация, унижение или страх, може да породи различни невротични състояния или „необоснавани и нелогични” според някои поведения.

Децата правят всичко, което е по силите им, за да спечелят уважението и любовта на бащата. Имат нуждата да бъдат поощрявани, а не критикувани. Всеки техен неуспех, неодобрението и недоволството, показано от бащата, се преживява много травматично. Имат потребност да бъдат разбирани в стремежа им да зарадват баща си и ако той често изказва недоволство, съществува риск детето да преживява това като поведение, с което разочарова баща си непрекъснато. Така може да расте с чувството, че е нищожно, ненужно и търпяно по милост, с всичките последици от това за психическото му и емоционално здраве и поведение. Ще остане инфантилно и в чувствата си, и в поведението си. Ще изпитва страх и от мъжете, и от жените. Ще бъде лишено от възможността да се превърне в психически, сексуално и социално зрял човек.

Липсата на баща лишава детето от сигурност и опора, а от майка – от нежност, топлота и грижа. Бащата може да отсъства физически – при развод, смърт, раздяла. Може да отсъства и относително, когато е слаб, безволев, пасивен, немъжествен от една страна и деспотичен, тираничен и властен от друга. И в двата случая са налице нарушени интерперсонални отношения в семейството и липсва нормалният баща. Именно затова поведението на бащата е много важно за детето, поемащо по своя път. И в двата случая – когато е деспотичен или пък безволев, детето ще расте с чувство за малоценност и ще очаква провали и поражения.

Когато бащата е прекалено авторитарен, съревнованието с него, от което има нужда момчето, става невъзможно. Тираничността не е признак на сила, а обратното – на слабост. Такъв баща ще превърне детето си в компенсация на своята слабост, като властва над него. Той не може да бъде пример и образец особено за сина си, защото липсва идеалът за бащата, с когото той да се състезава. Момчето или ще изпитва единствено страх от него, или ще се привърже към майка си. Възпитанието за детето се поема следователно от майката и ако тя прехвърли върху него цялата си любов и потребност от сигурност, има риск между двамата да се получи симбиоза. За такова момче се казва, че е зашито за полата на майка си. Ако пък детето почувства слабостта на бащата, отново ще търси сигурност при майката. Възпитанието на момче с безволев баща или без баща изисква много такт и умение. Всичко ще е добре, ако майката не се вкопчи в сина си, обсебвайки го с любовта си. Това обаче е един несъзнаван механизъм и се проявява тогава, когато тя, неудовлетворена от връзката със съпруга си, чувства детето като цялата й сигурност. А когато в сина се пробуди мъжествеността, майката ще се стреми, макар и несъзнателно, да го запази по-дълго време като малкото момче, което води след себе си огромни отрицателни последици за живота му. Ако е момиче, може би ще е много трудно да изгради здрава интимна връзка, водено от убеждението, че „всички мъже са лоши”.

За поддържането на авторитета на бащата има значение и отношението и поведението на майката. Ако например бащата е с по-високо социално положение, това гарантира запазване на лидерската му позиция в семейството. Авторитетът на бащата е запазен и ако социалното и интелектуално положение на двамата родители е на едно ниво. Но нещата може да изглеждат различно, когато майката е с по-високо социално и материално положение. Ако тя по-често отсъства от дома по служебни ангажименти и домакинството е поето от бащата, неволно ролите ще се разменят. От зрелостта, интелигентността и тактичността на майката зависи тя да не демонстрира своето социално и материално превъзходство и да показва, че в семейството си остава майка.

В днешното забързано и напрегнато ежедневие все по-често се случва родителите да нямат достатъчно време за децата си. Може би, защото мислят, че най-важно е да осигурят материално благополучие на семейството и така да изпълнят целия си родителски дълг. Или защото не знаят как да бъдат истински родители. Или защото е по-лесно друг да поема отговорността. Всеки има своите мотиви и отговори. Но нито компютърът, нито телефонът, нито марковите дрешки могат да заместят това, от което имат нужда децата – от истински мама и татко – вкъщи, с тях.

Наистина е сложно, може би и трудно, но пък е вярно, че за да се предизвика най-доброто у родителите, е необходимо те да поемат цялата отговорност за всичко, което е тяхна лична работа – а именно отглеждането на децата им. И ако все пак майката си остава по-близо до децата и физически, и емоционално, то отговорността на бащата има по други измерения. Затова признание и уважение заслужават тези бащи, които искат и се учат как да бъдат не само биологични такива на децата си, а истински – емоционално свързани с тях, даващи им любов, усещане за сигурност и стабилност. Такива, които с присъствието и личностната си сила ще им откриват света и ще ги учат да се движат в него със смелост и лекота.

вторник, 15 юли 2008 г.

ЕДИНСТВЕНО ДЕТЕ - отговор на въпрос

Имаме една дъщеря на четири години. Не посещава детска градина, тъй като майка ми я гледа, когато ние сме на работа. Детето ни не е лишено от нищо. Напоследък обаче е станала някак неспокойна и проявява капризи. Пита ни и защо Мими от парка има братче, а тя си няма. Започваме да се замисляме за второ дете, въпреки че ще е доста трудно решение. Съпругът ми има сестра, а аз – сестра и брат. И двамата ценим връзките си с тях, а сме и чували това, че единствените деца стават егоисти. Тъй като искаме най-доброто за детето си, бихте ли казали какви са негативните последици за единственото дете в семейство.

Л. Петкова

Гр. София

Наистина съществува риск единственото в семейството дете да се превърне в егоист. Предпоставка за това е фактът, че цялата грижа и внимание са насочени към него. Така неволно то става единствен център на внимание, център на вселената на мама, татко, баба, дядо, а като порасне има голяма вероятност да проявява егоизъм, защото никога не е делило играчките си с други деца.

Когато единственото в семейството дете живее предимно сред възрастни, то е лишено от естествената му среда – тази на децата. Много родители дори и не допускат, че за единственото им дете това е неестествено положение и то носи риск за емоционално-психичното му здраве. Липсата на естествената за него среда - тази на децата, го кара да тъгува и така то израства в неблагоприятна психологическа обстановка. Всяко дете по природа обича и има нужда да общува със себеподобните си. Освен това при деца, лишени от богатството и магията на детския свят, страда развитието на общностното чувство.

Вярно е, че при тези деца интелектуалното развитие е по-бързо, те са по-интелигентни за възрастта си. Това се обяснява с факта, че средният интелектуален коефициент за заобикалящите ги възрастни е по-висок от този на живеещите предимно в среда на деца. От друга страна обаче единственото дете живее в цензурирана обстановка, понякога доста строго и забраняваща много неща и детски волности. Това създава предпоставки за невротизиране, за проява на капризи и разглезеност.

Родителите и другите възрастни, обгрижващи единственото дете, е важно да знаят, че са голям и единствен авторитет за него. Именно това обаче може да го направи нерешително, несамостоятелно, плахо и боязливо и когато това единствено дете започне да общува с други деца, то ще бъде впечатлено особено от тези, които са по-решителни и по-самостоятелни от него. Поради голямата си нужда и желание да общува с други деца, има опасност да започне да се води от тях и да изпълнява техни желания, а понякога и нареждания. Тук именно е заложен рискът от евентуални лоши постъпки на детето. А когато тръгне на училище, поради липса на чувство за дистанция, трудно може да изработи правилното отношение към учителя. По-скоро ще се държи с него така, сякаш е по-големият семеен приятел, защото авторитетът на близките му по неговата детска логика е по-значим от този на учителя. Затова само може да се навреди на детето, ако с отношение и поведение от „по-разбиращи и знаещи” от учителя възрастни те подронват авторитета му. Последиците от демонстрирането на подобна нагласа на възрастните за детето може да са бягства от училище, опозиционно поведение, незачитане на училищните ценности на един по-късен етап.

Ако сте решили да имате едно дете, то добре за него ще бъде да посещава детска градина, където ще има възможност да общува с връстниците си или пък да му създадете възможност за контакти с повече деца – на приятелски или роднински семейства.

понеделник, 7 юли 2008 г.

НАСИЛИЕ, АГРЕСИЯ

Насилие, агресия! Две проявления на човешката същност, които плашат и отвращават. Явления, които са осъждани и заклеймявани, защото унижават и принизяват човешкото достойнство и живот. Където и както да се появят, разделят хората, емоционално или физически и водят до много страдание – за всички – в семейството или в обществото. Търсят се и се предлагат много обяснения за същността им, за причините, довели някого до състояние да проявява насилие и агресия, или пък да ги търпи. За съжаление обаче често причините се свеждат предимно до външни фактори и влияния, които имат своето значение, но по-скоро като провокиращи, отключващи, а не като основни. Така например, не алкохолът е първопричина за насилие, а потискани и нагнетени емоции и чувства вследствие на поведенчески и личностни дефицити, контролът над които намалява при употреба на алкохол. Самата злоупотреба с алкохол е симптом на невъзможност за адекватно и удовлетворително справяне с различни емоционално-психически, личностни и житейски ситуации и бягство от тях. Един дълбоко фрустриран в значимите си потребности човек е и силно малоценен и той ще търси някаква компенсация на тази своя малоценност, която при определени личностни и психологически характеристики е възможно да се изяви и под формата на насилие.

От психологическа гледна точка проявата на насилие и агресия е въпрос на дълбоки емоционални и личностни проблеми и конфликти. С понятието агресия обаче доста се спекулира, така че то има нужда от известна реабилитация. Употребява се като че ли в единствен смисъл на насилие. Ако е така, защо тогава например в спорта агресивното поведение на играчите се утвърждава не само като приемливо, но и като предпочитано и печелившо за крайния резултат? Защото агресията, по своята истинска същност, не е единствено насилие. Тя преди всичко е активност, действие, движение и промяна. В този смисъл всеки човешки акт, постижение, успех, също са проява на агресивност. Да, това е съзидателната, здравата агресивност, без която е немислимо едно удовлетворяващото ни съществуване. Насилието е деформираното и разрушително лице на агресията и това е проява не на сила, а на слабост – емоционално-психическа и личностна.

Когато човек е способен спокойно, но активно и с необходимата доза твърдост и категоричност да защитава и отстоява своите нужди и права, без да потъпква или унижава тези на другите, то той е здрав в своята агресия. В психологията тази способност се нарича асертивност. Такъв човек се чувства хармоничен, удовлетворен и успешен, запазил своето лично пространство и живот от чуждо посегателство, намеса или нахлуване, но уважаващ и пространството, правата и живота на другите. При липсва на асертивност се проявява един друг вид агресия – садистичната – когато нещастни, неудовлетворени и гневни от собствените си неблагополучия и невъзможност да се справяме и успяваме, някой излива яростта си върху друг, нямащ нищо общо с истинската причина за това. Или пък мазохизмът, при който напълно отсъства всякаква асертивност и който всъщност е автоагресия. Човек, проявяващ мазохизъм, не може да бъде нито здраво, нито садистично агресивен. Той обръща агресията към себе си и става депресивен. В психиатрията крайните състояния на пасивност и агресивност са обединени под името депресия. В живота обаче тези явления не съществуват в такъв изчистен и единствен вид. Депресията представлява всъщност отдръпване от другите и света, от активност, действеност и движение, т.е. от агресивност и затварянето й вътре в нас. Човек става единствено пасивен към околните и присъства в живота им „неприсъствайки”.

Да хвърлим една малко по-различна светлина върху насилието и агресията в семейството, например. Какво води двама души, които в началото на връзката си са се уверявали в обичта си, към отчуждение, враждебност, омраза и насилие? Да не забравяме, че и агресията може да се прояви и като вербална или невербална. Затова и насилието може да е физическо или емоционално-психическо. Възможностите за издевателства и насилие над другия не са малко. Освен това доста е познат онзи модел, в който, след проява на насилие в двойката, има чувство на вина, уверения в обич и желание за опрощаване на акта на насилие. Не участват ли обаче и двамата в двойката в създаването и подържането на такъв модел – естествено, да. И двамата имат своята отговорност за това, но по-скоро става така, че тя се прехвърля на другия или на външни фактори. Това говори за нежелание или невъзможност да се осъзнаят и променят собствените дълбоки вътреличностни конфликти, довели човек до подобни ситуации и преживявания с всичките им последици.

Всеки от нас има нужди, потребности, от чието задоволяване зависи усещането ни за щастие или нещастие. Когато обаче не разпознаваме истинските си нужди, когато дори не ги признаваме, поради наши предразсъдъци, несъвършенства или дефицити, не можем да ги задоволим по начин, по който да се чувстваме щастливи и да не нараняваме другите. По-скоро търсим и го правим с някакви компенсаторни стратегии, чийто краен резултат обаче в никакъв случай не е щастието. Ако един мъж, съпруг и баща е дълбоко фрустриран в тези си роли, но пък вини за неблагополучията си всички други, но не и себе си, ако не се обърне към своята същност с честното желание да промени своите нагласи и убеждения, за да намери истината за случващото му се в живота, то той ще търси онези начини за отприщване на гнева и огорчението му, които могат да се проявят и в насилие. Когато проявява физическа сила, посягайки на жена си или детето си, в неговия деформиран и болен вътрешен свят може би това е проявата на мъжественост, сила и доминантност. Може би този мъж е бил доминиран и контролиран от един деспотичен баща или властна майка, а може би е бил свидетел и на насилие като дете. И как да не се идентифицира с баща си, когато това е бил семейният модел на отношения! Но пък защо след поредния скандал или побой се чувства така виновен, уверява близките си, че ги обича и иска опрощение! Или пък се затваря в себе си, изглеждайки недостъпен, сърдит, враждебен, отсъстващ? Ами неговата съпруга? След поредното унижение и болка, какво я кара да прости и приеме отново насилника в живота си, в леглото си? Може би усещането, че от нейната прошка, благоразположение и благоволение зависи мъжът й? Ами така е, това пък е нейният реванш на дълбоко фрустрираната й личност и женственост. Това е нейната манипулация – с чувствата за вина и разкаяние, изпитвани от мъжа й, с желанието му отново да го приеме, тя си осигурява усещането, че има власт и контролира насилника.

Всичко това обаче много рядко се осъзнава така ясно от двамата. В крайна сметка те са заедно именно защото имат невротичната нужда да са заедно, за да подържат този механизъм. И насилието – под каквато и форма да се е проявило, ще продължава до тогава, докато единият от двамата не осъзнае истинска потребност от онази промяна, която ще преобрази живота му така, че в него да присъстват самоуважението, приемането и признаването на собствената отговорност за собствения живот и щастие.

ПЛАЧЪТ НА БЕБЕТО - отговор

Скоро ще родя детето си. Знам, че моето бебе ще плаче както всички бебета. Някои казват, че трябва да бъде оставяно да плаче. Други пък смятат точно обратното. Кое е правилното и доброто за бебето?

Р.Стоянова

Първото и най-важно нещо е да не се изпада в крайност по отношение на такива съвети и изпълняването им. Но е вярно, че бебета плачат и вие непрекъснато ще трябва да решавате дали да го оставите да плаче, да го успокоите, да го нахраните, да помолите някой друг да направи нещо или пък друго. Има обаче различни причини бебета да плачат и човек не може да прецени какво е добре да се прави преди да е разбрал за какво е плачът. Бебето се нуждае от топлината на майчиното тяло и нейното мляко точно толкова, колкото и от нейната любов и разбиране, включително и на плача му. Когато майката познава детето си, тя може да оказва помощ на бебето си точно тогава, когато то я иска. Никой всъщност не познава новороденото толкова добре, колкото майката, затова и тя е човекът, който трябва да му помогне.

Бебета имат и трябва да имат собствени начини за справяне със своите неприятности. Чувствата на новороденото са много директни и интензивни. То ги изразява и чрез плача. Плачещото бебе всъщност е това, което е опознало в голяма степен способността си да вдига шум, стига обаче да не е позволявано на плача да преминава в отчаяние. Бебетата плачат, защото са тревожни или несигурни и така предизвикват реакция от майката. Вижда се, че плачът помага, затова трябва да се съгласим, че в него има нещо добро.

Бебето може да плаче от удовлетворение, болка, ярост или скръб. Наистина плачът от удовлетворение е този, който дава чувството на бебето, че упражнява дробовете си. Може да звучи странно, но това е удоволствие, участващо в плача така, както участва в упражняването на всяка телесна функция. Така че определено количество плач може да е понякога удовлетворително за бебето.

Плачът от болка е признак за дисстрес. Изпитвайки болка, бебето издава писклив или пронизителен звук. Понякога може това да е придружено от някакъв знак, който да сочи къде е проблемът. Ако това са колики, ще вдига крачетата си, ако го боли ухото, ще вдига ръчичка към болното ухо, ако причината е ярка светлина, ще извръща главичка. Един вид болка за бебето е и гладът. Той го наранява по начин, който обикновено не съществува за възрастните, защото те рядко огладняват болезнено. Понякога ще плаче, защото е мокро или зацапано. Плачът му е знак, че не харесва да е мръсно или че се страхува от нарушаването на комфорта си, който ще последва от разсъбличането му и преместването му и така то ще загуби топлината.

Плачът от ярост е израз на гнева на бебето. Яростта е повече или по-малко директен израз на фрустрацията. Всички познаваме това чувство и знаем, че когато гневът е много силен, понякога сякаш нещата излизат извън контрол. Е, и бебетата знаят какво е гняв. Колкото и да се старае майката, от време на време тя ще разочарова бебето си и тогава то ще се ядосва и ще плаче от гняв. Утехата за майката е, че изразявайки себе си с гневен плач, бебето всъщност показва, че има доверие и вяра в майка си и се надява да я промени. Бебе, което е загубило доверие, не се ядосва, то спира да иска. Дори може да го видите да си бие главата във възглавницата или стената. За бебето е здравословно да опознава пълния лимит на яростта си, защото няма да се чувства безвредно, когато е ядосано. Ще крещи, рита, хапе, дращи. Очаквано всяка майка ще прави всичко възможно, за да извади детето си от подобно състояние. Може би обаче ще е по-добре околните да останат спокойни и незасегнати, въпреки че бебето плаче от ярост и се чувства така, сякаш е разрушило всеки и всичко. Спокойствието на майката в такава ситуация ще бъде важно за него, което ще засили способността му да разбира, че нещото, което преживява като истина, не е реално. Всъщност яростното бебе до голяма степен е личност. То знае какво иска, как да го получи и отказва да престане да се надява.

Тъжният плач на детето показва развитие на чувствата му. Тъжното бебе може в даден момент всъщност да се нуждае от любовта на майка си – демонстративна и физическа. Може да има нужда просто да знае, че мама продължава да го обича. Понякога е добре дори да бъде оставено насаме да си поплаче. Това, от което със сигурност обаче няма нужда, е да бъде подхвърляно, пощипвано, гъделичкано и всячески разсейвано от тъгата му. То скърби и му е необходимо известно време, за да се възстанови.

Ако в съзнанието на бебето не е останала и капка надежда, то тогава се чува плачът на безнадежността и отчаянието. Това означава, че ситуацията е извън контрол и е необходима помощ. Такъв често е плачът на децата, оставени за отглеждане в институции, защото там няма как да се осигури по една майка за всяко бебе.

Всяко бебе, което има майка, готова да се посвети на грижите за него, има късмет. И когато не се случва нещо, което да разстройва рутинните грижи и възпитание, детето ще върви напред и ще дава своите знаци когато е гневно, когато обича, когато е тревожно или уплашено, или когато е тъжно. Разбирано и подкрепяно с безусловната любов на мама, то ще се развива като нормално, здраво и щастливо дете.

ХРАНЕНЕТО НА ДЕТЕТО - отговор

В отговор на въпрос на млада жена – бъдеща майка, в писмо на електронната ми поща, относно храненето на детето не единствено като физически процес.

Уважаема госпожо, доколкото съм запозната препоръката за режим на три часа е обикновено за адаптирана храна, а не за кърма. Освен това съветите на медицинските специалисти, въпреки че са добри и научно обосновани, засягат повече физическата страна на процеса по отглеждането на малкия човек, а не емоционалната. Затова те не бива да пречат или разстройват деликатния механизъм на развиващото се взаимоотношение между майката и детето й в емоционално отношение. В този смисъл всеки е добре да прецени доколко ще ги възприема и прилага като абсолютни и единствени. Когато майката обаче е обременена от някакви значителни лични трудности и има склонност да се притеснява, тя ще търси преди всичко подкрепа в много съвети. Ако почувства пък отговорността за новороденото си непосилна, лесно ще приема правила, рецепти и предписания, които ще правят живота й по-малко рисков, но пък и в някаква степен досаден.

Бебешкото хранене е един от най-важните аспекти на връзката между две човешки същества. Когато е положено успешно началото на взаимоотношенията между майката и бебето, то се развива и става естествено и няма нужда от техники или строги режими за това. И майката, и бебето й знаят по-добре от всеки друг какво е правилно. При такава връзка бебето ще приема необходимото му количество мляко, с нужната му скорост и ще знае кога да спре. В естественото състояние, което е на здрава майка и бебе, техниките, количеството храна и разполагането във времето е прекрасно да се остави на природата. Това означава първо майката да позволява на детето й да решава онова, което е в „неговите компетенции” и второ – тя лесно да може да осигурява изискваното от нея съгласуване и доставяне на мляко. Така че естественото хранене се изразява в това, да се дава точно тогава, когато бебето има нужда от него и да престава, когато то спре да го иска. Тогава целият физически процес ще действа благодарение на факта, че емоционалната връзка се развива естествено. Затова е от изключителна важност емоционалната ситуация, подхранващата връзка между майката и бебето й. Точно тази връзка трябва да се развива удовлетворително, за да протича добре и храненето. Освен това истинската основа на отношенията на детето с майката, с бащата и по-късно с всички останали, е първото успешно взаимоотношение между майката и бебето, когато и като между тях не се поставя дори правилото за редовно кърмене и хранене.

сряда, 25 юни 2008 г.

ПСИХОСОМАТИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА

Психосоматични болести са тези, за чиято поява определящ е психичният фактор. Затова и психосоматичната медицина днес подчертава единството на психика и тяло, както и взаимодействието между тях. В организма всички системи са съчетани, за да може той да функционира. Всяко живо същество е в постоянна връзка със средата, в която живее, а това означава, че тези взаимовръзки изискват постоянно адаптиране. Организмът реагира на околната среда. Той трябва или да се адаптира, или да избяга, или да се бори. Всяко нарушение на равновесието в дадена точка рефлектира върху целия организъм, включително и върху мозъка. Всяка болест всъщност е защитна реакция на организма, затова може да се каже, че съществуват само общи болести, чиито прояви са локализирани.

Взаимодействието между тяло и психика намира израз в социалното функциониране. Всеки човек е един определен био-психо-социален свят и реагира по различен начин в зависимост от съзнанието си и миналия си опит на значимите събития в живота си. Отнесено спрямо психосоматичната проблематика това означава, че не сами по себе си афектогенните събития – загуби, травми или постижения – пораждат психосоматичните нарушения, а субективното значение, което човек им придава. Психосоматичните разстройства могат да се разглеждат и като резултат на два основни конфликта – зависимост и независимост; близост и дистанция – което насочва към търсене на баланс. За тяхната поява играят роля и фактори като наличие на актуален психически дисстрес, който активира стар и неразрешен вътреличностен конфликт, което в съчетание с конституционна слабост на даден орган води до соматизиране на емоционално-психологическия проблем.

Когато в тялото има хармония, тя се предава на психиката. Тялото и психиката са неразривно свързани и предават своите характеристики на външния свят. Ако има дисхармония, то тя не ни позволява свободно да се изразяваме, а болестта просто е резултат от неизразени емоции и чувства.

Емоцията е в самата основа на човешкия живот. Организмът автоматично се ориентира към търсене на приятни усещания – радост, удоволствие, добро самочувствие. Също така се стреми да отстрани неприятните, които заплашват равновесието му. Това става като ги избягваме или се борим с тях. Тогава се появява страх, тъга, гняв, агресивност. Емоцията е реакция на организма по отношение на приятно или неприятно усещане. Тя отеква в целия организъм и може да стане основният механизъм на болестта. Емоции са афективните конфликти, дълбоките и продължителни емоционални реакции, тревогите, враждебността, неприязънта и др. Най-опасни са дълбоките и продължителни емоции. Човек обикновено реагира по два начина – като се освободи от емоцията с плач, викове, нападки, обиди, или като ги „преглътне”. Цялата психосоматична медицина днес е единодушна в твърдението си, че „блокирането на чувствата” поражда болест.

Обикновено се забелязва, че психичният стрес е особено висок при лица, които са неспособни да се справят с трудности. Може да се каже, че психосоматичното разстройство е резултат от въздействието и взаимодействието между стрес, характер и телесна конструкция и се явява начин за справяне чрез боледуване. От психологическа гл.т. особено важен тук е „изискващият свръх-Аз”. В него се съдържат всички онези правила, норми, предразсъдъци, ограничения, които „доброто” възпитание ни вменява, без да държи сметка всъщност наистина ли са нужни и полезни за здравето и щастието на човешкото същество. Такъв „свръх-Аз” довежда до изчерпване, до повишено напрежение, трудна адаптация и – психосоматизиране. Затова на него трябва да се гледа като на рисков фактор за възникване на психосоматични заболявания.

Психосоматиката лекува на първо място симптома, което е естествено, но основното е болният да се разглежда като цялостна личност. Симптомите всъщност са локализирани прояви на едно общо заболяване – на цялостното разбалансиране на личността.

Хипотезирани психологичните причини за появата на психосоматични нарушения изглеждат така:

Колит. В детството си човек се е чувствал сплашван. Възпитанието и отношението към него са го поставяли в позиция на зависимост. Развита е склонност за конформизъм. При тези хора се отчита конфликт между негодувание и желание за угаждане на другите. Налице е задържана, маскирана враждебност. Откриват се компулсивни личностови черти. Хората с колит са чисти, подредени, точни, свръхинтелигентни, боязливи и потискат експресията на гняв.

Язва. В ранното детство, в отношенията между майка и дете може да възникнат различни напрежения, които да се преживяват като разочарования и да се окажат травматични за детето. Това може да доведе до фиксиране към оралните стремежи, но когато средата е благосклонна, детето я приема и усеща като майка и оралните стремежи търпят успокоение. При възрастните хора обаче оралните стремежи се изявяват в потребност от успокоение на глада. Този глад всъщност е свързан с нуждата от любов и грижа от някого. Незадоволяването на тези потребности води до отбранителен механизъм на регрес с усещане на глад и повишена стомашна секреция. Т.е., налице е хронична фрустрация на интензивна нужда от зависимост, която резултира в характерен и несъзнаван конфликт. Отчитат се силни орални желания човек да е обичан и обгрижван, което причинява хроничен регресивен несъзнаван глад или гняв; /при неорайхианството- потиснат гняв/. Налице е комбинация от силен стремеж човек да е уважаван, повишена чувствителност, лесна ранимост, висока съзнателност и взискателност към себе си. Има едно продължително потискане на емоциите и чувствата от незадовлените потребности, което провокира прекалена и нарушена секреция, водеща до корозия на стомашните стени.

Артрит. Следствие е на хронична спастичност на скелетните мускули, които отразяват невротичната необходимост да се контролират тези емоции, които един силен свръх-Аз налага на личността. Така се интроектира и агресивността, което води до задоволяване на нуждата човек да бъде агресивен и по този начин да предизвика обгрижване.

Диабет. Психологическите фактори, които са важни, са провокиращите чувства на фрустрация, самота и отхвърленост. Когато са депресирани, диабетиците преяждат или препиват – това обаче изкарва диабета извън контрол.

Хронична болка. Психологическите фактори могат да направят така, че човек да стане свръхангажиран с тялото си и да преувеличава до хронична болка дори нормални усещания. Хроничната болка може да се превърне в начин за защита от неуспехите при установяване на отношения с другите.

Алергични разстройства. Бронхиалната астма е основен пример на патологичен процес, включващ непосредствена свръхчувствителност, свързана с психологичните процеси. Това е и емоционален отговор на житейски събития, които допринасят за отключването и развитието на астмата. Характерно е емоционално реагиране, при което има склонност към блокиране на емоционалните преживявания и неспособност за тяхното вербализиране. Клинично се изразяват в инфантилизъм, зависимост, егоцентричност, неразвита ценностна система. Те обуславят деструктивност в поведението – нарушаване в режима на лечение, физически натоварвания, която деструктивност се засилва компулсивно при актуализиране на личностови конфликти.

Главоболие – „чекмедже на мисълта”. Хората, страдащи от главоболие, контролират мисленето си, респективно емоциите и чувствата, които са потискани и неизразявани. То е най-честият неврологичен симптом, както и симптом на тревожни и депресивни разстройства. Психологическият стрес подхранва главоболието, без значение дали причината е психологична или физиологична. Психосоматичното главоболие се диференцира от психогенното. Среща се при хора, които са активни в контролирането – счетоводители, търговци, но това не е случайно. Те са контролирали и преди това.

Мигрена. Проявява се при обсесивни личности, перфекционисти, при потискане на гнева. Тези, които са генетично предразположени към мигрена, могат да развият такъв тип главоболие. Има силен неспецифичен емоционален конфликт. Главоболие = забранена потребност. По този начин жените бягат от секс. Налице е неспособност за постигане както на собствените високи изисквания, така и завист и негодувание към интелектуално и финансово по-успелите. Тези хора са много амбициозни, но – ако не успеят, се самонаказват – с мигрена.

Главоболие с напрежение и мускулни контракции на главата и врата – получават се при емоционален стрес. Не се наблюдава гадене и повръщане, както е при мигрената. Обикновено започва в края на работния ден. За преодоляването му помага медитация, релаксация, т.е отпускане.

Хипертонична болест. Наблюдават се нарушения в ЦНС, които са предизвикани от психически стрес, водещ до възбуден процес във вегетативните центрове, които регулират кръвообръщението и съдовия тонус. Засегнати са преди всичко лица с орални потребности, които влизат в конфликт със стремежа за самостоятелност и обуславят състояния на фрустрация. Потребността от любов и грижовност е отражение на несъзнаван стремеж към зависимост, останал от детството. С възрастта той отключва чувство на наранено достойнство и недооцененост. Потребността от самостоятелност, независимост и утвърждаване трансформира оралната фрустрация в орална агресия. Тя обаче е приета за социално неприемлива и затова остава потисната, като е съчетана с пасивност по отношение на постигане на целите. Това проличава особено при стрес – засегнатите се отдръпват и търсят помощ и закрила.

Сърдечни смущения. Определено става въпрос за невъзможност да се изразяват чувствата.

Страхът днес е станал едва ли не условен рефлекс. Когато властва над нас, няма настояще. Има само негативни спомени и безпокойство за бъдещето. Но ние сме се научили да го маскираме – по множество начини. Научили сме се да се „самодисциплинираме”, да прикриваме радостите си, поривите си, гнева си – в името на императивите на някакъв тесногръд морал, почиващ на несигурната почва на преходни условности. Човешкото същество страда, иска да е автентично, да бъде самото себе си. Но продължава да „изглежда” и влага много усилия в това. Продължава да вярва, че проявява истинска воля, само защото смята, че тя е резултат от упорство и вътрешно напрягане. А истинската воля се корени в общото равновесие на тялото и мозъка. Често пренебрегваме посланията на тялото си и се „доверяваме” единствено на разума. Затова само когато се постигне хармония между афектите, инстинктите и съзнанието, т.е. между чувства и мисли, може да има здраве, самообладание и да се постигне онази вътрешна усмивка, която ни прави щастливи и непринудени.

понеделник, 23 юни 2008 г.

В отговор на коментара към "Детето - наш учител"

Уважаема госпожице или госпожо, от писмото Ви не става ясно дали още живеете с майка си или макар и физически отделена от нея тя продължава да съществува в живота Ви по начина, по който я усещате. Ясно е обаче колко е важна за Вас тя. Останах с усещането, че сте издигнали на пиедестал майка Ви, сравнявайки я с Господ бог. Такава ли е тя за Вас – единствена и недостижима, като бог? С какво е недостижима за Вас – като майка и човешко същество, като личност, качества и постижения? Пишете, че сте се стремила към постижения, заради нея. Често хората мислят, че начин да покажем и спечелим обич са именно успехите ни – в ученето, в професията, в материален просперитет. Малко, ако не и изобщо, се говори за това, което чувстваме, преживяваме – искрено, честно и спонтанно. Като че ли е много по-лесно да постигнем нещо и така да „засвидетелстваме и заслужим обич”, отколкото да кажем „обичам те, нуждая се от теб, липсваш ми”. Да не говорим за онези така наречени лоши чувства – като гняв, болка, разочарование. За нашите постижения обаче ние можем да бъдем одобрявани, оценявани, възхвалявани, утвърждавани, но не и обичани. Обичта е безусловна. Тя изключва изискванията за социални успехи и представяне. Обичта е способност първо себе си да обичаш, да се приемаш със всичките си силни и „слаби” страни. В крайна сметка всеки обича толкова, колкото може. И всеки дава на друго човешко същество само това, което носи в себе си. Казвате, че само на нея вярвате и че й имате безпрекусловно доверие. За да имаме обаче доверие на друго човешко същество, първо е необходимо да имаме доверие в самите нас. Доверете се на Вас самата, на това, което чувствате към майка си и й го дайте

четвъртък, 19 юни 2008 г.

ДЕПРЕСИЯ

Депресията е често разстройство, широко разпространено, което се отразява негативно върху качеството на живота. Засяга активната, творческата част от живота на човек и значително влошава социалното му функциониране. Понякога представлява и опасност за живота.

Необходимо е обаче да се очертае разликата между клиничната депресия и случаите когато се чувстваме потиснати. Ако имаме реални житейски основания да бъдем потиснати, настроението следва да бъде оценено като нормално при дадените обстоятелства.

По друг начин обаче изглежда картината на при клиничната депресия. При нея се отчита:

- дистимия – това е болестно потиснато настроение;

- хипобулия – представлява понижена действена активност;

- и забавен мисловен процес.

Дистимията е най-характерният симптом. Изявява се с тъга, песимизъм, дълбоко страдание, страх, загуба на способност да се изпитва радост и удоволствие. Чувството за тъга може да стане толкова силно, че да се прояви като физическа болка – стягане в гърдите, болки в корема, изтръпване, най-често, на лявата ръка. Болният е обзет от чувство за отчаяние и безперспективност. Струва му се, че всичко е безмислено – включително и животът. Така понякога се стига до решения за самоубийства.

Хипобулията намира израз в лесна уморяемост, слабост, намален жизнен тонус. Това се придружава от несигурност и нерешителност – до пълна загуба на интереси и инициатива. В тежки случаи се стига до т. нар. депресивен ступор – пълна обездвиженост, с невъзможност за установяване на словесен контакт, с отказ от храна.

Забавеният мисловен процес се отразява в удължено време на отговора, трудности в концентрацията и съобразяването, нарушения в паметта. Това прави болните още по-несигурни и тревожни. Появяват се мисли за малоценност, оглупяване, непригодност.

Клиничната депресия се проявява в три форми – лека, умерена и тежка. Разграничаването им почива на внимателна оценка на броя и тежестта на симптомите. Добър ориентир за тежестта на депресията е нивото на социално функциониране. Така например при по-леките форми се отчитат няколко симптома, изразени в лека степен и с преодолима социална дисфункция. При умерената форма налице са повече симптоми и се маркират значителни затруднения при изпълнение на професионалните и домакински задължения. При тежката форма се наблюдават и трите основни симптома в тежка степен. Понякога се стига до ступор, загуба на тегло, безсъние, мисли за вина и самоубийство.

При всички прояви на депресия е особено важно да се прави оценка на суицидния риск. По-важните маркери за него са: социална изолация, лесна уморяемост, тъга и плач, загуба на тегло, влошено внимание, загуба на интерес към живота, подреждане на личните дела, подаряване на скъпи веща, оставяне на писмо за сбогом, мисли като „не съм сигурен, че животът има смисъл”, „по-добре да свърша със себе си”, „на никому не съм нужен”, споделяне на план за самоубийство, просветляване на настроението, което идва след взето решение за самоубийство.

За да се предотврати самоубийството е необходима незабавна консултация с психиатър, както и да се имат предвид някои практически мерки – като отстраняване на остри предмети, предпазване от високи места, присъствие на близък до болния.

В диагнозата на депресията важно място заема и т. нар. ритмика – денонощна или сезонна. Настроението е най-ниско сутрин и с напредването на деня, към вечерта, то се подобрява. През пролетта се отчита по-добро настроение, което през есента е влошено. Ритмиката за опитите за самоубийства показва, че те се извършват най-често в ранните часове на деня – четири, пет часа.

При случаи на тежка депресия и отчитане на суициден риск се налага медикаментозно лечение с антидепресанти. Медикаментозните стратегии за лечение на депресията се основават на теорията за дефицит в човешкия организъм на две химически вещества – серотонин – наречен медиатор на настроението, удоволствието и младостта и норадреналин, имащ значение за двигателната ни активност. Антидепресантите всъщност възстановяват дефицита, като спомагат за синтеза на тези две химически вещества в организма ни. При консултация с психиатър, след оценка на симптомите – като многообразие и тежест – се назначава необходимото медикаментозно лечение – и като вид на антидепресанта, и като дозировка, и като продължителност на приема, както и периодите, през които ще се проследява състоянието на пациента. Когато състоянието на болния бъде стабилизирано, той най-вероятно ще бъде насочен към психотерапевтично лечение, което със своите средства ще помогне за връщане към активен и удовлетворяващ начин на живот.

За да бъде успешен процесът на психотерапия е важно познаването на личностовите характеристики и базисните нагласи на предразположените към депресивни състояния. Това са преди всичко изключително съвестни хора, перфекционисти, които трудно казват „не” и са с ниско ниво на асертивност. При тях се наблюдава и недостатъчен набор от социални умения. Това е много важно, защото всеки човек се реализира в и чрез отношенията си другите. Тези хора не успяват да се справят с определени социални ситуации, защото, когато е трябвало, не са усвоили пълния репертоар от необходимите и подходящи социални отговори. В базисните им нагласи се откриват убеждения, че животът на достойния човек трябва да бъде успешен, че нуждата от помощ говори за слабост, че провалът е нещо непоправимо, че ако всички не ги одобряват те не са стойностни. Това, пречупено през призмата на личната ценностна система, придобива конкретен вид. Така амбициозните например, ще са насочени към постижения във всеки аспект и ще преживяват всяка крачка назад като катастрофа. Тези, за които близостта и приятелството са основна ценност, трудно ще преживяват раздяла, отхвърляне, смърт на близък човек. Възприемащите живота като изпълнен само с приятни преживявания ще преживяват като фатални случаите на неизбежен душевен дискомфорт.

Цялата тази крайно негативна интерпретация на събития от живота неминуемо води след себе си и неадаптивни поведенчески реакции, ограничаване на контактите и сферите на активност, както и понижаване на самооценката. Положителното й повлияване в процеса на психотерапия е важен критерий изобщо за подобряването на депресивния.

Самооценката е важен и критичен момент. Тя се явява ядро на познанието за самите нас. Американският психолог Уилям Джеймс е предложил една оригинална формула за представянето на самооценката. Тя е равна на успеха, разделен на претенциите. От тук се виждат и два пътя за повишаването й – чрез увеличаване на успехите и чрез коригиране на претенциите. Самооценката е свързана с нивото на претенции, което е една от най-ярките характеристики на личността. Тя е свързана и с оценката на другите хора за нас, особено като те са важни, значими за нас. Когато тази оценка и самооценката ни се разминава, понякога драстично, това може да се преживее драматично и травмиращо. Ако това се случи при деца, те преживяват афект на неадекватност. Но това може да се случи и при възрастни – когато налице е адекватна самооценка и тя бъде елиминирана. Не е възможно да не оценяваме другите, но нека поне това да бъде достойно, защото това е признак за социална интелигентност. Иначе, оценка, клоняща към присъда, е лишена от морал.

Когнитивно-поведенческата психотерапия е метод, доказал своята ефективност в лечението както на депресия, така и на други психологически разстройства като паническо, обсесивно-компулсивно, фобии, зависимости. От гледна точка на този метод същността на депресията са когнитивните дисфункции, а афективните и физиологичните са следствие от тях. Как се изявява тази концепция? Първо, налице е едно крайно и негативно себевъзприемане. Човек гледа на себе си като неспособен, дефектен, непригоден, нежелан, незначим, безполезен. На второ място се отчита тенденция да се възприема света като негативен, изискващ и провалящ. Като резултат от всичко това идва очакването за болка, страдание, загуба, провал, наказание. За основа на всички психологически разстройства когнитивно-поведенческата психотерапия приема отрицателното и погрешно изкривяване и интерпретиране на реалността, както и ранния опит на човека като начална точка на много от тези изкривявания – особено в случаите на депресия, която започва именно с погрешна преработка на постъпващата информация. Това води до грешни разбирания и непреодолими фрустрации. Т.е., всичко, което ни се случва, се отразява в нашите мисли, убеждения и преживявания. В тях се съдържа лично значение, което в случаите на депресия, е особено вредно. Как помага когнитивно-поведенческата психотерапия? Като със своите средства предлага разбиране за това как човек създава своята реалност и какви са последиците от това. Как изобщо протича този процес. В условията на подкрепяща и емпатична среда пациентът се учи да мисли по-реалистично, по-рационално, което се отразява на мислите и чувствата му, а от там и на поведението му в позитивен план. Когато се промени личното, негативно значение на мислите, убежденията, ситуациите, тогава се променят и негативните чувства, свързани с това лично значение, а от там и поведението, което става много по-адаптивно. Защото всяко поведение в крайна сметка е отговор на личната интерпретация на дадена мисъл, убеждение, ситуация. Доказано е, че депресивните непрекъснато мислят за неща, които влошават настроението им. Именно затова в процеса на терапия се предлага тестване на техните мисли и убеждения, както и търсене на алтернативни гледни точки и отговори. Тъй като това са хора, при които е ниско нивото на асертивност, се работи по посока на създаване на както на умения на асертивност, така и на гъвкави, алтернативни мисловни и поведенчески реакции, включващи нови социални умения и асертивно поведение.

/Разстройството като клинична картина и диагностични показатели е описано подробно в МКБ – 10/